Питаше се дали би запазила спомена за него жив, ако бяха прекарали повече време заедно. Лилиан обаче не ѝ го позволи. Отне ѝ правото да скърби, смяташе, че нейната болка е най-важна. През първите седмици след кончината на Ленарт през дома им мина цяла върволица от хора, но никой от тях дори не погледна към Шарлот, сякаш беше невидима. Всички съболезнования, всички утешителни думи бяха обърнати към Лилиан, която се държеше като кралица на аудиенция. В този миг мразеше майка си. По ирония на съдбата баща ѝ, малко преди да открият болестта му, изглежда, се е канел да напусне Лилиан. Те непрекъснато се караха и спореха и раздялата им бе неминуема. След това обаче Ленарт се разболя. Шарлот не можеше да отрече, че майка ѝ забрави всичко и се отдаде напълно на съпруга си. После, разбира се, Шарлот изпита неприятното усещане от неутолимото желание на майка си да бъде в центъра на вниманието.
С времето горчивите чувства избледняха. Годините се изпълниха с множество други впечатления и преживявания и тя нямаше желание да поддържа огъня на отминали кавги. Така бе досега. Животът ѝ най-накрая я застигна, прегази и захвърли в канавката. Вече имаше достатъчно време, за да си мисли за починалия си баща. Който щеше да знае какво да ѝ каже, щеше да я погали по косата и да я успокои, че нещата ще се наредят. Лилиан както обикновено се интересуваше само от себе си и отказваше да я изслуша, а Никлас... Никлас си е Никлас. Онази бегла надежда, че скръбта ще ги сближи, бе угаснала. Той сякаш се затвори в някакъв пашкул. Наистина и преди не я допускаше в най-потайните кътчета на душата си, но през последните дни ѝ приличаше на някаква сянка, която ту се промъкваше в живота ѝ, ту отново изчезваше. Всяка вечер слагаше глава на възглавницата до нея, но лежейки един до друг, те се стараеха да не се докосват, като че ли се страхуваха неочакваната милувка да не отвори кървящата им рана. Толкова много бяха преживели заедно. Дори успяха да запазят поне видимо единство, но сега тя се усъмни дали не са загубили и това.
Шумът от стъпки по стълбата разсея тежките ѝ мисли. Вдигна очи и видя Никлас. Погледна часовника и разбра, че до края на работния му оставаха още няколко часа.
– Здравей, върна ли се вече? – попита тя изненадано, изправяйки се насреща му.
– Седни, трябва да поговорим.
Сърцето ѝ се сви. Каквото и да искаше той да ѝ каже, едва ли щеше да е нещо приятно.
Фелбака, 1928
След като се преместиха в градската къща, животът им не се подобри, както Агнес очакваше. Настоящето ѝ тежеше повече от миналото. С всяка изминала година тя все повече се озлобяваше, а предишният ѝ живот изглеждаше като далечен сън. Наистина ли някога е носила красиви рокли, наистина ли е седяла на рояла на големите вечеринки, докато кавалерите се надпреварваха кой пръв да я покани за танц, а и най-важното, разбира се, наистина ли тогава е имала храна и различни вкусотии колкото ѝ душа иска?
Разпита за баща си и остана доволна, като разбра, че съдбата не е пощадила и него. Живееше сам в голямата къща и не ходеше никъде освен на работа. Това я радваше и подхранваше крехката надежда, че може би отново ще се смили над нея и ще я приеме обратно. Ала годините минаваха, всичко оставаше постарому и надеждата ѝ се струваше все по-химерна.
Децата вече станаха на четири и растяха като безнадеждни гаменчета, улични момчета, а Агнес нямаше нито сили, нито желание да ги възпитава. Откакто се преместиха, работните дни на Андерш се удължиха още повече. Излизаше рано сутрин, преди момчетата да се събудят, и се прибираше, когато вече бяха в леглото. Успяваше да прекара малко време с тях само в неделя, а те тогава се държаха като същински ангели, щастливи, че баща им си е у дома. Агнес се погрижи да нямат повече деца. Андерш се опита на няколко пъти да поговори с нея и да я помоли да го допусне в леглото си, но тя отказа, без дори да се замисли. От предишната ѝ страст нямаше и помен. Сега изпитваше към мъжа си само отвращение и потреперваше при мисълта, че мръсните му мазолести ръце може да докоснат кожата ѝ. Той дори не протестираше против наложеното му въздържание и това я караше да го презира още повече. Което другите биха нарекли доброта, за нея беше безгръбначност, а готовността му да продължава да върши цялата домакинска работа само потвърждаваше мнението ѝ. Никой истински мъж не би прал дрехите на децата си, нито би си готвил сам храната, мислеше си тя, като си затваряше очите за истината, че всъщност не му оставя избор с отказа си да се грижи за семейството си.