– Мамо, Юхан ме удари!
Карл се затича към майка си, която пушеше цигара, седнала на стълбите пред вратата. Агнес придоби този неприятен навик през последните години и настоятелно искаше от Андерш пари, като същевременно се надяваше, че той ще ѝ откаже.
Погледна студено плачещото момченце пред себе си и издиша облак пушек в лицето му. Карл се закашля и започна да търка очичките си. Притисна се към нея, очаквайки, че ще го утеши, но Агнес, както обикновено, не пожела да отговори на нежната му милувка. Това бе работа на Андерш. Не стига, че той ги лигавеше, нямаше нужда и тя да ги глези. Бутна го грубо и го плесна по дупето.
– Вместо да ревеш, го удари и ти – каза майка му спокойно и издиша нов облак дим в кристалния пролетен въздух.
Карл я погледна огорчен, че отново го е отхвърлила. Наведе глава и се помъкна бавно при брат си.
Завчера съседката имаше наглостта да ѝ дава съвети да държи децата си под око. Била ги видяла да си играят сами на товарния кей. Агнес изгледа равнодушно грозната дребна жена и спокойно ѝ каза да си гледа работата. Коя е тя, че да я учи как да възпитава децата си, след като голямата ѝ дъщеря, която беше избягала в града, според слуховете сега се издържала, като се показвала гола пред хората. Жената си тръгна натъжена, като промърмори нещо по адрес на „бедните момченца“ и повече не посмя да я поучава.
Агнес отметна глава назад под лъчите на пролетното слънце, които нежно галеха лицето ѝ, и си помисли, че трябва да им се наслаждава с мярка. Тен не ѝ трябваше, искаше да запази бялата си кожа, с каквато се отличават жените от висшето общество. Единственото, което бе ѝ останало от предишния живот, беше външният ѝ вид. Агнес продължаваше да се възползва от него всеки път, когато имаше възможност да поразведри печалното си съществуване. Не ѝ се вярваше колко много получава от местния бакалин срещу една прегръдка, а понякога и срещу нещо повече. Стига да ѝ предложеше достатъчно много в замяна. Така се сдобиваше със сладкиши и други вкусни неща, които не споделяше с домашните. По този начин се сдоби и с парче плат, което благоразумно скри от Андерш. От време на време го изваждаше и го докосваше, за да усети копринената му повърхност. Месарят също започна да ѝ прави намеци, но тя едва ли би се съгласила на всичко даже за най-хубавото парче месо. Бакалинът беше млад и привлекателен, с него ѝ беше приятно да се целува в склада, но месарят беше дебел и разплут шейсетгодишен мъж и тя никога не би позволила за парче телешко дебелите му като наденици пръсти със засъх-нала под ноктите кръв да се шмугнат под полата ѝ.
Знаеше, че хората я одумват. Но след като осъзна, че никога нямаше да успее да си върне предишното положение в обществото, вече нищо не я интересуваше. Нека си говорят колкото си искат. Нямаше да позволи на някакви си прости работници да ѝ пречат поне малко да се наслаждава на живота. А щом с това тормози Андерш, до когото достигат слуховете за жена му, толкова по-добре. Според Агнес той беше виновен за положението ѝ и тя изпитваше удоволствие да му причинява болка.
През последните седмици я измъчваше някаква тревога. Имаше чувството, че нещо ще се случи, нещо, което не можеше да предотврати. На няколко пъти забеляза Андерш да се взира с отсъстващ поглед в пространството, сякаш обмисляше нещо важно. Веднъж дори го попита за какво мисли, но той я излъга, при това лъжата прозвуча доста неубедително. Беше сигурна, че крои нещо. Нещо, свързано с нея, което, кой знае защо, все още пазеше в тайна. Това я докарваше до лудост, но тя го познаваше достатъчно добре и знаеше, че е безсмислено да настоява. Щеше да ѝ каже, когато той реши. Понякога се инатеше като магаре.
Агнес вдигна замислено пакета цигари и се изправи, канейки се да влезе вътре. Безучастно си помисли къде ли са отишли момчетата, но сви рамене и реши, че няма къде да се дянат. Смяташе да си подремне малко.
Следобедът минаваше бавно. Патрик загуби много време с медицинските картони на Албин. Чудеше се дали постъпи правилно, като реши засега да не се свързва със социалната служба. Просто имаше чувството, че не бива да действа прибързано. Щом колелото на бюрокрацията веднъж се задвижи, няма начин да бъде спряно. Затова и полицаите, и лекарите винаги изчакват, преди да съобщят за насилие над деца. Винаги има известна вероятност да открият друго обяснение, но щом машината се завърти, никой вече няма да им обърне внимание. Освен това инцидентите се прекратяват след преместването на семейс-тво Клинга във Фелбака. Очевидно ситуацията се стабилизира. Но не можеше да е сигурен, ами ако Албин отново пострада, отговорността ще падне върху него.