– Хората обикновено се променят. Поведението му от младежките години не е гаранция, че ще продължи така и по-късно. Повечето хора съзряват с времето.
– Това очевидно не се отнася за Никлас – констатира Шарлот с нескрита болка, – но не мога да го мразя. Толкова много сме преживели заедно, а и понякога съзирам проблясъци на истинската му същност. Заради това го обичам – за кратките мигове, в които ми позволи да надникна в душата му и ми разкри колко е раним всъщност. Освен това зная колко трудно му е било вкъщи и какво се е случило между баща му и него, когато е бил само на седемнайсет. Може би затова го оневинявам. В същото време ми е трудно да проумея как е способен да ме наранява така.
– Какво ще правиш сега? – попита Ерика.
Погледна към Мая и не повярва на очите си: дъщеря ѝ беше заспала сама в малкото креватче. Случваше се за първи път.
– Не знам. Нямам сили да мисля за това. А пък и честно казано, не съм сигурна дали случилото се има някакво значение. Каквото и да стори или да ми каже, нищо не може да се сравни с болката от смъртта на Сара. Никлас иска да започнем наново, да си намерим собствено жилище и да се изнесем от къщата на мама и Стиг колкото може по-бързо. Но аз не знам какво искам...
Шарлот сведе глава. След това се изправи рязко.
– Трябва да си ходя. Мама цял ден е с Албин. Благодаря, че ме изслуша.
– Знаеш, че винаги си добре дошла.
– Благодаря.
Шарлот прегърна набързо Ерика и изчезна също толкова внезапно, както се бе появила.
Ерика се върна бавно в дневната. Спря се учудена пред детското легълце и се загледа в спящата си дъщеря. Може би все пак имаше надежда животът ѝ да се подреди. Сърцето ѝ се изпълни с мъка, като си помисли, че Шарлот едва ли може да каже същото.
Стигна до любимата си част от компютърната игра, върху която работеше. Когато за първи път развъртя меча, главата на противника се търкулна на земята и съгласно сценария това трябваше да бъде съпроводено със зрелищни ефекти. Пръстите му се понесоха бързо по клавиатурата, а сцената на екрана се разви със светкавична скорост. Морган изпитваше възхищение, примесено със завист, към авторите на историите, които той съживяваше на екрана. Ако имаше нещо, което наистина му липсваше, това бе богатото и безгранично въображение, присъщо на останалите хора. И той, разбира се, се беше опитвал. Понякога дори му се налагаше. Например докато пишеше различни съчинения в училище. За него това бе същински кошмар. Понякога им задаваха тема, а друг път просто им показваха някоя картинка, около която трябваше да изплетат цяла мрежа от случки и герои. Но той така и не успяваше да напише повече от едно изречение. След това мозъкът му напълно блокираше. Съзнанието му се изпразваше. Оставаха празният лист хартия пред него и ужасният страх при мисълта, че трябва да го изпълни с думи, които така и не му идваха наум, и учителите, които му се караха. Докато майка му не дойде в училище и не поговори с тях, след като вече му поставиха диагнозата. След този разговор започнаха да го гледат с любопитство като извънземен. Те дори нямаха представа колко са прави. Именно така се чувстваше той, когато гледаше празния лист пред себе си и наблюдаваше как се движат химикалките на съучениците му. Същински извънземен.
След като откри света на компютрите, за първи път в живота си се почувства у дома. Справяше се с тях без трудност и усилие. Струваше му се, че е като странно парченце пъзел, което най-накрая пасна някъде.
Когато беше по-малък, с маниакално упорство се посвети на кодирането. Изчете всички възможни книги и можеше да говори по темата с часове. Омайваха го чудноватите комбинации от букви и цифри. Но когато се появи интересът към компютрите, той изведнъж охладня към кодовете. Знанията в тази област си останаха и той можеше да ги извлече от паметта си, но тази тема вече му беше безинтересна.
Стичащата се по острието на меча кръв го накара отново да си спомни за момичето. Заинтересува го въпросът дали кръвта в тялото ѝ се е съсирила след смъртта ѝ. Може би се е превърнала в плътна маса, запълнила съдовете, или е станала кафява, както когато засъхне. Беше наблюдавал какво се случва с кръвта, когато веднъж се опита да си пререже вените на китките. Като замаян гледаше как тя извира от разреза, как постепенно се сгъстява, а накрая се съсирва и променя цвета си.