– Не знам – отвърна Фрида и сви рамене.
– Знаеш, знаеш. Я ми разкажи защо питаш.
Вероника седна на стола до дъщеря си и я погледна внимателно.
– Щом не мога да разкрия нечия тайна, значи, не бива да ти казвам, нали? Но...
– Какво но? – попита предпазливо Вероника.
– Но ако човекът, на когото си обещал, е мъртъв, можеш да развалиш обещанието? Представи си, че кажа нещо, а мъртвият вземе, че се върне и страшно се ядоса.
– Миличко, Сара ли те е накарала да обещаеш да не издаваш някаква тайна?
Фрида продължи да чертае кръгчета върху киселото мляко.
– Вече говорихме за това и трябва да ми вярваш, като ти казвам, че Сара никога няма да се върне. Тя е на небето и ще остане там завинаги.
– Завинаги, докато свят светува? В продължение на хиляди милиони и милиарди години?
– Да. Хиляди милиони и милиарди години. Освен това, каквато и да е тайната, Сара няма да ти се разсърди, ако я споделиш с мен.
– Сигурна ли си?
Фрида погледна тревожно през прозореца към сивото небе.
– Да, съвсем сигурна.
Вероника погали дъщеря си по ръката.
Фрида се замисли над думите на майка си, помълча малко и промълви несигурно:
– Сара се страхуваше. Някакъв ужасен чичко беше я уплашил.
– Ужасен чичко? Кога?
Вероника чакаше напрегнато отговора на дъщеря си.
– В деня преди да отиде на небето.
– Сигурна ли си, че е било тогава?
Фрида се намръщи, обидена, че майка ѝ се съмнява в думите ѝ.
– Дааа, сигурна съм. Вече познавам дните на седмицата. Да не съм малка.
– Не, не, знам, че си голямо момиче. Естествено, че познаваш дните на седмицата – успокои я Вероника.
После предпазливо се опита да разбере нещо повече. Фрида още се мусеше заради недоверието, но явно желанието да сподели тайната надделя.
– Сара ми каза, че чичкото бил ужасно страшен. Заговорил я, докато си играела на брега, и се държал лошо.
– Сара каза ли как се е държал лошо?
– Хмм – промълви Фрида и явно сметна това за достатъчно изчерпателен отговор.
Вероника продължи търпеливо.
– Какво ти каза? Как се е държал с нея?
– Хванал я за ръката толкова силно, че я заболяло. Ето така. – Фрида хвана силно лявата си ръка с дясната. – След това ѝ наговорил глупости.
– Какви глупости?
– Сара не разбрала всичко. Но усетила, че думите му са лоши. Нарекъл я отрок на Йевле или нещо подобно.
– Отрок на Йевле? – повтори Вероника недоумяващо.
– Нали ти казах, че звучи странно и че сигурно не е разбрала. Но тя беше сигурна, че е искал да я обиди. Освен това ѝ крещял. Силно. Дори ушите я заболели.
И Фрида запуши ушите си с ръце. Вероника отмести нежно ръцете ѝ и рече:
– Знаеш ли, мисля, че трябва да споделиш тази тайна с още някого.
– Но нали ми каза...
Фрида се разстрои, а погледът ѝ отново се плъзна към сивото небе.
– Знам какво ти казах, но мисля, че Сара също би искала да разкажеш тайната на полицаите.
– Защо? – попита Фрида, а в очите ѝ все още се четеше притеснение.
– Защото, когато някой умре и се качи на небето, полицаите трябва да научат всичките му тайни. Такова е и желанието на мъртвите. Все пак това им е работата – полицаите трябва да разберат какво се е случило.
– Полицаите трябва да знаят всички тайни? – учуди се Фрида. – Ами тогава сигурно трябва да им кажа и за онзи път, когато не исках да си изям сандвича и го скрих под дивана.
Вероника не можа да сдържи усмивката си.
– Не, не е нужно да им съобщаваш тази тайна.
– Сега, докато съм жива, но когато умра, трябва да им обясниш всичко.
Усмивката изчезна от лицето на Вероника. Тя поклати енергично глава. Разговорът им неочаквано прие неприятен обрат. Погали дъщеря си по русата коса и промълви тихо:
– Не мисли за това, няма да умреш.
– Откъде знаеш, мамо? – попита Фрида с любопитство.
– Просто знам.
Вероника се изправи рязко и излезе в коридора, а сърцето ѝ се сви толкова силно, че не можа да си поеме дъх. Без да се обръща, за да скрие сълзите си от Фрида, извика неоправдано строго:
– Облечи си якето. Веднага отиваме в полицията.
Фрида я послуша. Но докато вървяха към колата, несъзнателно сведе глава под сивото тежко небе. Дано майка ѝ да е права, дано Сара да не се разсърди.
Фелбака, 1928
С нежна загриженост той облече и среса момчетата. Беше неделя, слънцето грееше и той се канеше да изведе децата на разходка. Едва успя да ги облече, те бяха толкова щастливи, че ще излязат с баща си, че не ги свърташе на едно място. Най-сетне бяха готови да тръгнат. Агнес не отговори, когато децата ѝ казаха „довиждане“. Заболя го, като видя разочарованието в очите им, когато погледнаха майка си. Децата се стремяха към нея, макар че тя не ги разбираше. Копнееха да усетят уханието на тялото ѝ и прегръдката ѝ. Не искаше да повярва, че Агнес разбира всичко и нарочно ги отблъсква. За съжаление, една мисъл се прокрадваше все по-често в съзнанието му. Момчетата вече бяха на четири години и Андерш забелязваше нещо неестествено в отношението ѝ към децата. Отначало си мислеше, че това се дължи на трудното раждане, но годините минаваха, а нейната майчина привързаност не се появяваше.