— Направила си каквото е трябвало. Направила си повече, отколкото си била длъжна.
Тя стана и се приготви да тръгва.
— Добре, значи нямам много за докладване, освен твоята увереност, че нещата вървят по план. Той е там, те са го приели и не подозират нищо за неговото участие в тази… В тази мръсна игра. — Тя подчерта последните си думи.
— Точно така.
— Доскоро — каза тя и след кратка пауза добави: — Федералните власти няма да искат да чакат до зимата.
— Но ще бъде през зимата — каза Уестъуей. — По време на зимното слънцестоене.
— На какво?
— Само чакай — отвърна той. — И се моли.
— Това са глупости — каза Дона. — Молитвите, имам предвид. Молех се много отдавна, и то постоянно, но после се отказах. Ние нямаше да правим нещата, които правим, ако молитвите вършеха работа. Те са просто още една глупост.
— Повечето неща са такива. — Той последва отдалечаващата се девойка, след няколко крачки я настигна, хвана я и се изравни с нея. — Аз не чувствам, че ти си съсипала приятеля си. Според мен ти си не по-малко съсипана. Не по-малко жертва от него. Само че не го осъзнаваш. Така или иначе, не е имало друг избор.
— Аз ще отида в ада — каза тя и изведнъж се усмихна — широко и открито. — Обажда се католическото ми възпитание.
— В ада ще ти продадат никелови кутии и когато се прибереш вкъщи, ще откриеш вътре хамбургери.
— Хамбургерите се правят от пуешки лайна — каза Дона и после внезапно си тръгна. Веднага изчезна в тълпата забързани хора. Майк примигна. „Така ли се е чувствал Боб Арктър? — запита се той. — Сигурно. Тя беше тук, жива, сякаш вечна, и изведнъж — няма я. Разтвори се, изчезна. Смеси се с останалите хора. И никога няма да спре да го прави. Скри се сред тях. Изпари се. Тя е от хората, които идват и си отиват, когато си поискат. И никой не може да ги задържи около себе си.
Опитах се да удържа вятъра. Същото се е опитвал да направи и Арктър. Безполезно е да се опитваш да спреш един федерален агент под прикритие. Те са потайни. Сенки, които се стопяват, когато работата им го изисква. Сякаш никога не ги е имало. Арктър е бил влюбен във фантом, в холограма, през която обикновените хора минават, без да я забележат.
Начинът, по който действа Бог, е да превръща злото в добро. Ако Той е активен, значи прави това сега, въпреки че ние не можем да го видим с очите си, процесът е скрит под повърхността на реалността и резултатите от него се проявяват по-късно. Например появата на очакваните ни наследници. Общо взето хората не узнават за ужасната война, която водим и за жертвите, които даваме, освен в бележките под линия на някоя маловажна историческа книга. Някое бегло споменаване. Без списък на жертвите.
А на тях трябва да им се издигне паметник някъде. Със списък на всички загинали. И на тези, които не са загинали — което е още по-лошо. Останалите да живеят след смъртта. Като Боб Арктър. Най-тъжната част от историята.
Предполагам, че Дона е наемник, а не на заплата. Тези са най-призрачните. Те изчезват завинаги. Нови имена, нови адреси. Питаш се къде са, а отговорът е… никъде. Защото изобщо не ги е имало.“
Майк Уестъуей седна обратно на дървената масичка, дояде хамбургера и допи колата си. Все пак бяха по-добри от храната, която им даваха в „Нов път“. Дори и да правеха хамбургерите от събрани от земята кравешки изпражнения.
„Да върна Дона обратно, да се опитам да я намеря или да я притежавам… Това ще означава, че търся същото, което е търсил Боб Арктър. Може би за него така е по-добре. Трагедията в живота му вече се е случила. Влюбил се е в привидение. Това е била трагедията. Безсилието. Името и местожителството на Дона ги няма написани никъде. Има такива момичета, и точно тях обичаме най-много — тези, които няма никаква надежда да спечелим, защото се изплъзват в момента, в който почти сме ги прегърнали.
Така че може би сме го предпазили от нещо още по-лошо. А ще използваме това, което е останало от него, за добро и благородно дело.
Ако имаме късмет.“
— Знаеш ли някакви приказки? — попита Телма един ден.