— Добре измислено, но съм го чувала и преди. Всички ме изнасилват. Или поне се опитват — поправи се тя. — Така е като си красиво момиче. Току-що подадох жалба в съда против едно момче. За задяване и физическо насилие. Искаме обезщетение за нанесени вреди в размер на четирийсет хиляди.
— Колко далече стигна той?
— Хвана ме за циците — отвърна Дона.
— Това не струва четирийсет хиляди.
Двамата тръгнаха към колата му.
— Имаш ли нещо за продан? — попита той. — Наистина съм го закъсал. Нищо не ми остана, по дяволите! Ще можеш ли да ми намериш поне малко?
— Малко ще мога.
— Таблетки — добави Чарлз. — Не се инжектирам.
— Да — тя кимна замислено и наведе глава. — Обаче имай предвид, че в момента наистина са дефицитни… Запасите временно са изчерпани. Вероятно вече си го установил. Няма да мога да ти намеря много, но…
— Кога? — прекъсна я той. Вече бяха стигнали при колата. Чарлз спря, отвори вратата и влезе. Дона се вмъкна от другата страна. Седнаха един до друг.
— Вдругиден — отвърна Дона. — Ако успея да се свържа с един човек. Мисля, че ще успея.
„Мамка му! — помисли си Чарлз. — Чак вдругиден…“
— Не може ли по-рано? Например довечера?
— Най-рано утре.
— А колко ще ми струва?
— Шейсет долара за сто.
— О, Боже! — възкликна той. — Това си е обир!
— Тези са със супер качество. Взимала съм ги от него и преди — не са като онези, които обикновено купуваш. Гарантирам, че си струват парите. Всъщност, когато имам възможност, предпочитам да взимам стока от него вместо от някой друг. Но той невинаги има. Виж, той тъкмо е пътувал на юг, предполагам. Току-що се е върнал. Взел ги е със себе си, така че със сигурност е зареден със стока. И няма нужда да ми плащаш предварително. Когато ги взема. Става ли? Имам ти доверие.
— Никога не плащам предварително — каза Чарлз.
— Понякога се налага.
— Добре — каза той, — тогава ще можеш ли да ми продадеш поне сто?
Опита се да изчисли набързо колко ще може да вземе — за два дни вероятно би могъл да събере сто и двайсет долара и да вземе двеста таблетки от нея. А ако междувременно попаднеше на по-добро предложение от друг пласьор, можеше да забрави нейната оферта и да купи от него. Затова не бива никога да се плаща предварително, а и така няма как да те измамят.
— Късметлия си, че попадна на мен — каза Дона, докато Чарлз палеше колата и се вливаше в движението. — След около час трябва да се срещна с един тип, и той ще вземе цялата стока, която успея да доставя… За малко да не ти провърви. Днес е щастливият ти ден.
Тя се усмихна, той също.
— Дано успееш да намериш стоката час по-скоро — каза той.
— Ако успея… — тя отвори дамската си чанта и извади малък бележник и химикалка. — Как да се свържа с теб? А и как ти беше името, забравих го…
— Чарлз Б. Фрек — отвърна той. Продиктува й телефонен номер — не своя, разбира се, а домашния номер на един свой порядъчен приятел, чрез който получаваше подобни съобщения. Тя записа всичко мъчително бавно. „С какво усилие пише — помисли си той. — Постоянно се взира и почеркът й е толкова нечетлив… Вече не ги учат на нищо в училище. Направо си е неграмотна. Но е секси. Какво като едвам пише и чете? Важното е, че има хубави цици.“
— Мисля, че те помня — каза Дона. — Смътно. Онази нощ ми е толкова мъглива, наистина не бях част от компанията. Това, което си спомням ясно, беше пудрата в онези малки чашки-везни, в които изсипахме оригиналното съдържание. Мисля, че разсипах половината на пода.
Тя го погледна замислено, докато той караше.
— Изглеждаш готин тип. Ще купуваш ли и после? Ще продължиш ли да си взимаш от мен?
— Разбира се — отвърна Чарлз, чудейки се дали ще намери стока на по-изгодна цена от нейната до следващия път, когато се видят. Усещаше, че ще намери. И в двата случая печелеше. Точно така, при всички случаи имаше изгода.
„Какво щастие е — помисли си той — да знаеш, че имаш хапчета.“
Денят извън колата, забързаните нанякъде хора, слънчевата светлина — всичко отлиташе покрай него незабелязано. Чарлз беше щастлив.
Виж ти на какво попадна напълно случайно — защото всъщност черно-белите го бяха последвали по случайност. Неочакван нов източник на Субстанцията С. Какво друго да иска от живота? Сега вероятно можеше да разчита, че ще минат две седмици, почти половин месец, преди отново да закъса. Две седмици! Сърцето му сякаш полетя и той пое с пълни гърди лъхащия през отворените прозорци на колата аромат на пролет.
— Искаш ли да дойдеш с мен да видим Джери Фабин? — попита той момичето. — Нося му малко багаж във Федерална клиника 3, където го откараха снощи. Не съм взел много неща, защото има шанс да го пуснат и не искам да мъкна всичко обратно.