— Не очаквам да живея дълго — отвърна Дона. — Така че, какво от това? Аз не искам да живея дълго. А ти искаш ли? Защо? Какво има в този свят? И виждал ли си някога… Мамка му, спомни си за Джери Фабин! Погледни някой, който е стигнал прекалено далече със Субстанцията С. Какво има всъщност в този свят, Боб? Той е само спирка към следващия свят, където ще ни накажат, защото сме родени зли…
— Ти си католичка.
— Ние сме достатъчно наказани и тук, така че ако можеш да си осигуриш глътка щастие от време на време, направи го. Оня ден за малко да катастрофирам с колата си, докато отивах на работа. Слушах си музика, пушех хашиш и не видях един възрастен тип с неговия форд император…
— Ти си глупачка — каза Арктър. — Абсолютна глупачка.
— Нали знаеш, смятам да умра рано. Все някак. Каквото и да правя. Вероятно на магистралата. Колата ми е останала почти без спирачки, знаеш ли това? Тази година вече ме глобиха четири пъти за превишена скорост. Сега отново трябва да посещавам шофьорското училище. Толкова е досадно! Цели шест месеца!
— Значи някой ден — каза той — внезапно ще разбера, че няма да те видя никога повече. Нали? Никога.
— Заради шофьорското училище? Не, след като изтекат шестте месеца…
— На гробището — обясни той. — Унищожена, преди да ти е разрешено по калифорнийските закони, по шибаните калифорнийски закони, да си купиш кутия бира или бутилка концентрат.
— Да! — възкликна Дона енергично. — Бутилка уиски! Точно така! Ще си вземем бутилка уиски и ще отидем да гледаме „Маймуните“, нали? Все още имаме време да изгледаме осем серии, включително онази с…
— Чуй ме — каза Боб Арктър и сложи ръка на рамото й. Тя инстинктивно отскочи назад.
— Не! — изтръгна се от устните й.
— Знаеш ли какво трябва да ти позволят да направиш поне веднъж? Един-единствен път? Да ти разрешат съвсем законно да си купиш кутия бира.
— Защо? — учуди се тя.
— Подарък за теб, защото си добра — отговори той.
— Веднъж ме обслужиха! — обясни Дона със задоволство. — В бар! Аз бях поразсъблечена и се познавах с някои от хората там. Сервитьорката дойде и ме попита какво ще желая и аз си поръчах водка колинс. Тя ми я донесе. Това беше в „Ла Пас“, което си е наистина прилично място. Можеш ли да си представиш? Бях запомнила името „водка колинс“ от рекламите. Така че ако някога отида на бар, като в случая, да мога спокойно да си поръчам нещо. Хитро, нали?
Изведнъж тя го хвана за ръката и се притисна към него, докато вървяха — нещо, което никога не беше правила.
— Това беше най-приятното преживяване в живота ми.
— Тогава, предполагам, вече си получила подаръка си — каза той. — Единствения си подарък.
— Мога да го разбера — каза Дона. — Да, мога да го разбера. Разбира се, после хората, с които бях, ми казаха, че е трябвало да си поръчам някакво мексиканско питие, като текила сънрайз например, защото бяхме в мексикански бар — ресторант „Ла Пас“. Следващия път ще знам. Запомнила съм това, в случай че отида отново там. Знаеш ли какво смятам да направя някой ден, Боб? Мисля да се преместя на север, в Орегон, и да живея сред снеговете. Всеки ден ще чистя снега от алеята пред къщата. Ще си имам малка къщурка и градина със зеленчуци.
— Ще трябва да спестяваш за това — каза той. — Всичките пари, които печелиш. Струва си.
Дона изведнъж се смути, погледна го и каза:
— Той ще ми подари всичко това. Както и да му е името.
— Кой?
— Знаеш кой. — Гласът й беше мек, тя споделяше тайната си. Споделяше с него, защото той, Боб Арктър, беше неин приятел и тя можеше да му се довери. — Истинският. Знам какъв ще бъде той — ще кара „Астън мартин“ и ще ме заведе на север. До малка старомодна къщурка, затрупана със сняг.
След кратка пауза тя добави:
— Снегът е хубаво нещо, нали?
— Не знаеш ли? — попита той.
— Никога не съм била сред сняг, освен веднъж в Сан Берду, в планините. И тогава снегът беше полуразтопен, освен това беше кално и аз се подхлъзнах много лошо. Нямам предвид такъв сняг, говорех за истински сняг.
Боб Арктър почувства тежест в сърцето си.
— Имаш ли хубаво предчувствие за всичко това? — попита той. — Наистина ли ще се случи?
— Ще се случи! — кимна тя. — Предсказаха ми го, като ми гледаха на карти.
Продължиха да крачат безмълвно към къщата й, за да вземат колата. Дона се беше вглъбила в своите мечти и планове, а Арктър си спомни за Барис и за Лъкман, за Ханк, за тайния апартамент и за Фред.