— По-добре е да не се виждам с него — отвърна Дона.
— Познаваш ли го? Джери Фабин?
— Джери Фабин мисли, че аз съм го заразила с онези буболечки.
— Листни въшки.
— Е, тогава той не знаеше какви са. По-добре да стоя далече от него. Последния път, когато го видях, беше наистина враждебно настроен. Проблемът е в рецепторните зони на мозъка му, поне аз така мисля. И в правителствените бюлетини го обясняват по този начин.
— Това не се лекува, нали? — попита той.
— Не — отвърна Дона. — Необратимо е.
— От клиниката ми казаха, че ще ми разрешат свиждане. Казаха още, че вярват, че той ще може да работи нещо, сещаш се… — Той направи жест с ръка. — Не да е… — Отново размаха ръце. Беше му трудно да намери думи за онова, което се опитваше да обясни за приятеля си.
Дона го изгледа и каза:
— Речевият ти център е увреден, нали? В твоя — как се казваше? — тилен дял на мозъка.
— Не — отвърна той енергично.
— А имаш ли изобщо някакъв тип увреждания? — Тя го почука по главата.
— Не, просто… сещаш се. Трудно ми е да говоря за тези шибани клиники. Мразя психиатричните клиники. Веднъж бях там на посещение на едно момче, което се опитваше да покрие пода с восък. Те твърдяха, че не може да го направи, тоест не може да се сети как да го направи… Но се опитваше. Продължаваше да се опитва и след месец, когато го посетих пак. По същия начин, отново и отново, както първия път, когато отидох при него. Не можеше да разбере защо не го прави както трябва. Спомням си изражението на лицето му. Беше сигурен, че ще успее, ако продължава да опитва. „Какво правя не както трябва?“ — все ги питаше той. Нямаше как да му обяснят. Имам предвид, че му казваха — по дяволите, и аз му казвах! — но той все не можеше да проумее.
— Рецепторните зони в мозъка са първото, което обикновено се поразява, така съм чела — каза Дона тихо. — Това става, когато човек получи инсулт или нещо подобно, нещо много тежко.
Погледна колата, идваща насреща им.
— Виж, едно от онези нови поршета с два двигателя — посочи тя развълнувано. — Леле!
— Познавах един пич, който беше откраднал такова ново порше — каза Чарлз. — Подкарал го по магистралата „Ривърсайд“ със седемдесет и пет мили в час и катастрофирал.
При тези думи махна с ръка.
— Изпуснал завоя. Предполагам, че изобщо не го е видял.
Представи си, че самият той е в поршето, но забелязва завоя, всички завои. И всички на магистралата — магистралата към Холивуд в най-натоварените часове — го виждат. Виждат го със сигурност — висок, широкоплещест, добре изглеждащ тип в ново порше, което развива скорост двеста мили в час, и всички полицаи го зяпат безпомощно с отворени уста.
— Трепериш — каза Дона. Тя се пресегна и го хвана за ръката. Дланта й беше нежна и веднага му подейства успокояващо. — Намали скоростта.
— Уморен съм — отговори Чарлз. — Две денонощия броих буболечки. Броих ги и ги слагах в буркани. И когато най-накрая си легнахме, съсипани от умора и на следващата сутрин станахме и се готвехме да натоварим бурканите в колата, за да ги откараме при доктора и да му ги покажем, се оказа, че в бурканите няма нищо. Бяха празни.
Сега и самият той можеше да усети треперенето си и да види как се тресат ръцете му върху волана на движещата се с двайсет мили в час кола.
— Всички шибани буркани — каза той — бяха празни. Нито една буболечка. И тогава осъзнах шибаната истина. Просветна ми, че мозъкът на Джери не е в ред.
Въздухът вече не миришеше на пролет и той изведнъж си помисли, че спешно се нуждае от доза от Субстанцията С. Значи или беше по-късно през деня, отколкото предполагаше, или последния път бе взел по-малка доза, отколкото мислеше. За щастие носеше малък запас със себе си, в жабката на колата. Започна да се оглежда за място за паркиране.
— Мозъкът ти играе номера — каза Дона някъде отдалеч. Тя сякаш се беше отдръпнала някъде, на голямо разстояние. Чарлз се зачуди дали разконцентрираното му каране я е стреснало. Вероятно да.
Внезапно в мозъка му, без да иска неговото съгласие, се разигра поредният фантастичен филм. Той видя първо паркиран голям понтиак, чиято задна част беше повдигната с крик. Колата се плъзгаше и момче на около тринайсет с дълга гъста коса се бореше да я задържи и викаше за помощ. Чарлз видя себе си и Джери Фабин да излизат на бегом заедно от къщата на Джери и да тичат по покритата с бирени кутии алея към колата. Самият той сграбчи вратата на колата откъм шофьора, отвори я и натисна с крак педала на спирачката. Но Джери Фабин, само по панталони, дори без обувки, с разрошена и развяваща се коса — тъкмо беше станал от сън — притича покрай колата към задната й част и със своето голо, бледо рамо, никога невиждало слънчева светлина, избута момчето далече от колата. Крикът се наклони и падна, задната част на колата се стовари долу, едната гума се изтъркаля нанякъде и всичко с момчето беше наред.