„Това може да скапе мозъците на някои хора — помисли си той, докато гледаше как Арктър сваля палтото си. — Но повечето хора идват на себе си. Обаче той не може. Той става все по-зле. Чете на глас на празното пространство съобщение, което не съществува, на някакъв чужд език.
Другият вариант е да си прави майтап с нас. Може някак да е научил за наблюдението и по този начин да прикрива нещата, които прави. Или просто да си играе игрички с нас? Времето ще покаже.
Все пак смятам, че ни се подиграва. Някои хора могат да усетят, че ги наблюдават. Шесто чувство. Не параноя, а просто примитивен инстинкт. Като при мишките и при други преследвани животни. Знаят, че ги дебнат. Усещат. Той ни върти номера, за да ни заблуди. Но не мога да съм сигурен. Има различни видове шеги. По-плитки и по-сериозни.“
Звукът от четенето на Арктър беше събудил Лъкман, както показваше записа от холокамерата в стаята му. Лъкман се надигна замаяно и се заслуша. После чу звука от падането на закачалката, когато Арктър се опита да окачи палтото си на нея. Лъкман плъзна дългите си мускулести крака встрани и с едно движение вдигна ръчната брадва, която държеше на масата до леглото си. Изправи се и тръгна с животинско спокойствие към вратата на стаята си.
В гостната Арктър вдигна пощата от масичката за кафе и започна да я преглежда. Хвърли голям куп рекламни брошури към кошчето за боклук. Не уцели.
В стаята си Лъкман чу това. Той се закова на място и повдигна главата си, сякаш душеше въздуха.
Арктър продължаваше да чете пощата и изведнъж се намръщи и възкликна:
— Затънал съм в дългове!
В стаята си Лъкман се отпусна и остави брадвата, която издрънча. Приглади косата си, отвори вратата и влезе в гостната.
— Здрасти. Какво става?
— Минах с колата покрай сградата на корпорация „Мейлър Микроснимка“ — отвърна Арктър.
— Майтапиш се.
— И те приемаха стока. Но един от служителите очевидно беше настъпил стоката отвън с тока на обувката си. Така че всички бяха там, на паркинга на корпорация „Мейлър Микроснимка“ с пинсети и множество малки лупи. И с малки хартиени торбички.
— Някаква парична награда? — попита Лъкман, прозявайки се и удряйки с длани плоския си мускулест корем.
— Предложили са им награда, но те са я изгубили и нея — отговори Арктър. — Било е миниатюрно пени.
— Видял си доста неща само за едно преминаване с колата — каза Лъкман.
— Единствен в окръг Ориндж — каза Арктър.
— Колко голяма е сградата на корпорация „Мейлър Микроснимка“?
— Около инч.
— А колко тежи според теб?
— Заедно със служителите ли?
Фред превъртя записа на бързи обороти с един час напред и го пусна отново.
— …Около десет фунта — казваше Арктър.
— Добре, как си разбрал всичко това само като си минал покрай сградата, щом е висока само инч и тежи десет фунта?
Арктър, който сега седеше на дивана с вдигнати крака, отвърна:
— Имат голяма табела с реклама.
„Господи!“ — помисли си Фред и отново превъртя записа още десет минути напред.
— …Как изглежда табелата? — питаше Лъкман. Той седеше на пода и чистеше кутия за трева. — Неон и такива неща? Цветове? Чудя се дали съм я виждал. Набива ли се на очи?
— Сега ще ти я покажа — отвърна Арктър и посегна към джоба на ризата си. — Взех я със себе си.
Фред пак превъртя записа напред.
— …Знаеш ли как можеш да пренесеш контрабандно снимки през границата? — питаше Лъкман.
— Както си искаш — каза Арктър и се облегна назад. Пушеше трева, въздухът в стаята беше задимен.
— Не, имам предвид така, че никога да не те заподозрат — отговори Лъкман. — Всъщност Барис ми подсказа тази идея. Обещах да не я споделям с никого, тъй като той ще я опише в книгата си.
— Коя книга? „Производство на наркотици с подръчни средства“?
— Не, „Лесни начини за контрабанда при влизане и излизане от САЩ, в зависимост от това накъде отивате“. Микроснимките трябва да се сложат в пакет с дрога. Например хероин. Те са толкова малки, че никой няма да ги забележи в него…
— Но нали тогава някой наркоман може да си инжектира доза с петдесет процента хероин и петдесет процента микроснимки?
— Тогава той ще стане най-образованият шибан наркоман, който някога си виждал.
— Зависи какво ще има на микроснимките.
— Барис има свой собствен начин за пренасяне на наркотици през границата. Нали знаеш, че момчетата на митницата те питат имаш ли нещо за деклариране? И ти не можеш да кажеш „наркотици“, защото…
— Ясно, де, как?
— Добре, значи взимаш огромно парче хашиш и изрязваш от него човешка фигура. После издълбаваш ниша и слагаш вътре малък касетофон и управляващ механизъм, който се навива като часовник. Нареждаш се на опашката заедно с него и малко преди да мине през проверката го навиваш. Когато мине покрай митничаря и той го попита: „Имате ли да декларирате нещо?“, парчето хашиш отговаря: „Не, нямам“ и отминава. Продължава да върви, докато не се развие пружината, от другата страна на границата.