— Вместо пружина може да се сложи слънчева батерия и тогава то може да си крачи с години. Или вечно.
— Какъв смисъл има? В края на краищата, ще стигне или до Тихия, или до Атлантическия океан. Или ще падне от ръба на земята, като…
— Представи си как в някакво село на ескимоси пристига шест фута високо парче хашиш на стойност… Колко трябва да струва според теб?
— Около милиард долара.
— Повече. Два милиарда.
— Тези ескимоси дъвчат кожа и дълбаят костите на животните, и изведнъж се появява някакво парче хашиш на стойност два милиарда долара, което се разхожда из снега и постоянно повтаря: „Не, нямам“.
— Ще има да се чудят какво означава това.
— Винаги ще се чудят. Ще се родят легенди.
— Представяш ли си какво ще разправят на правнуците си? „Видях със собствените си очи как от мъглата се появи парче хашиш на стойност два милиарда долара и отмина, като непрекъснато повтаряше: «Не, нямам».“ Правнуците им ще ги изпратят в лудницата.
— Не, легендата ще се разрасне. След няколко века ще казват: „Някога, по времето на моите предци, тук се появило деветдесет фута високо парче висококачествен афганистански хашиш на стойност осем трилиона долара, обгърнато от огън, и изкрещяло: «Умрете, ескимоски кучета!». Но ние сме започнали битка с него с нашите копия и накрая сме го убили.“
— Децата никога няма да повярват в това.
— Децата вече в нищо не вярват.
— Сега е толкова трудно да се говори с децата. Веднъж едно хлапе ме попита: „Какво усети, когато видя първия автомобил?“. Мамка му, човече, та аз съм роден през 1962 година!
— Господи! — възкликна Арктър. — Веднъж едно момче, надрусано с ЛСД, ме попита същото. Беше на двайсет и седем. Аз бях само с три години по-голям от него. Вече нищо не разбираше. Известно време след това от ЛСД-то — или от нещо, което му продаваха вместо ЛСД — започна да пикае и да се изхожда върху пода и когато го попиташ нещо, например: „Как си, Дон?“, той само повтаряше същото след тебе, като папагал: „Как си, Дон?“
Настъпи продължителна и тягостна тишина. Двамата мъже мълчаливо пушеха тревата си в задимената гостна.
— Знаеш ли, Боб… — обади се Лъкман най-накрая. — Известно време се чувствах като някой друг.
— Мисля, че и аз — отвърна Арктър.
— Не знам какво стана с мен.
— Разбира се, че знаеш какво става с всички нас — каза Арктър.
— Добре, да не говорим за това.
Лъкман продължи да пуши с шумни вдишвания, а издълженото му лице изглеждаше пребледняло на фона на помръкналата дневна светлина.
Телефонът в тайния апартамент иззвъня. Единият от калейдоскопните костюми вдигна слушалката, после я подаде на Фред.
— За теб е.
Той затвори холограмите и взе слушалката.
— Помните ли тестовете, които проведохте миналата седмица? — попита гласът отсреща.
— Да — отвърна Фред след кратка пауза.
— Очакваме да дойдете отново. — Събеседникът на Фред също направи пауза. — Обработихме по-новите материали за вас… Поех задължението да ви насроча пълен стандартен набор от тестове на възприятията, както и други видове тестове. Елате утре, в три следобед, в същата стая. Прегледът ще ви отнеме четири часа. Помните ли номера на стаята?
— Не — отвърна Фред.
— Как се чувствате?
— Добре — отвърна Фред твърдо.
— Някакви проблеми? В работата или извън нея?
— Скарахме се с приятелката ми.
— Нещо да ви смущава? Изпитвате ли някакви трудности при разпознаване на хора и предмети? Да виждате понякога огледални или преобърнати образи? Или някакви загуби на време или езикови трудности?
— Не — отвърна мрачно Фред. — Не ми се е случвало нищо от нещата, които изброихте.
— Ще се видим утре в стая 203 — каза психологът.
— Кое от нещата, които видяхте…
— Ще поговорим за това утре. Бъдете там. Нали? И, Фред, горе главата!
Щрак.
„Е, щракни и ти“ — каза си той и затвори слушалката.
Раздразнен от усещането, че е бил поучаван, той пусна отново холограмите и триизмерните цветни изображения в кубовете оживяха. От високоговорителите до Фред достигна безсмисленото и досадно бърборене на Лъкман:
— Тя забременя и реши да направи аборт, защото пропусна четири цикъла и коремът й подозрително се поду. Но не предприе нищо, освен да се оплаква от цените на абортите. Веднъж отидох при нея и там беше една нейна приятелка, която й обясняваше, че има истерична бременност. „Ти просто искаш да повярваш, че си бременна. Това е комплекс за вина. И искаш да се накажеш чрез аборта и разходите по него“. А момичето съвсем спокойно отговори: „Добре, щом имам истерична бременност, ще направя истеричен аборт и ще платя с истерични пари“. Това ми хареса.