— Да — кимна той. — Близки сме.
После той вдигна поглед и попита:
— Как го разбра?
— По метода на изключването — отговори Ханк. — Знам кой не си, а в тази група няма безкрайно много възможности, всъщност това е доста малка група. Ние се надявахме чрез нея да попаднем на по-голяма група и може би ще попаднем, чрез Барис. Двамата с теб прекарахме доста време в разговори помежду си. Наредих пъзела отдавна. Ти си Боб Арктър.
— Кой съм? — попита той и се вторачи в калейдоскопния костюм на Ханк. — Аз съм Боб Арктър?
Не можеше да повярва. Това нямаше никакъв смисъл за него. Не се връзваше с нищо, което бе направил или помислил. Изглеждаше невероятно.
— Няма значение — каза Ханк. — Какъв е телефонът на Дона?
— Тя вероятно е на работа. — Гласът му трепереше. — В парфюмерията. Номерът е…
Не бе в състояние да овладее гласа си, не можеше да се сети и за номера. „По дяволите — помисли си, — аз не съм Боб Арктър! Но кой съм? Може би съм…“
— Дайте ми служебния телефон на Дона Хоторн — казваше бързо Ханк по телефона. После се обърна към Фред и каза: — Сега ще те свържа с нея. Или по-добре не. Ще я помоля да те вземе… Откъде? Къде да те откараме? Тук не може да се видите. Къде се срещате обикновено?
— Закарайте ме у тях — каза той. — Знам как се стига дотам.
— Ще й кажа, че си там и си зле. И че съм твой познат и си помолил да й се обадя.
— Става — отвърна Фред. — Благодаря, човече.
Ханк кимна и започна да набира номера. На Фред му се струваше, че той набира всяка следваща цифра все по-бавно и по-бавно и няма да свърши никога. Затвори очи и се заслуша в дишането си. Леле! Свършено е с мен.
„Наистина е свършено с теб — съгласи се той. — Побъркан, съсипан и скапан. Напълно скапан.“ Прииска му се да се засмее.
— Ще те откараме при нея… — започна Ханк, но в този момент отсреща явно му отговориха и той съсредоточи вниманието си върху разговора по телефона: — Здравей, Дона, обажда се едно приятелче на Боб. Хей, той го е закъсал, без майтап. Той…
„Точно така — произнесоха в унисон два гласа в главата му, докато той слушаше как «приятелчето му» баламосва Дона. — Не забравяй да й кажеш, да ми вземе нещо, наистина съм зле. Дали ще може да ми намери дрога? Или може би ще ми вдъхва от дима, както обича да прави?“ Той се пресегна да докосне Ханк, но не успя, ръката му падна безсилно върху масата.
— Ще ти се отблагодаря за това някой ден — обеща той на Ханк, когато разговорът по телефона приключи.
— Само седи мирно докато дойде колата. Сега ще се обадя да я повикам.
Ханк телефонира отново:
— Гаражът ли е? Искам обикновена кола с цивилен шофьор. Какво има на разположение?
Всеки от тях затвори очи във вътрешността на неясното петно, в калейдоскопния костюм, и зачака.
— Може би трябва да те закарам в болница — каза Ханк. — Ти наистина си много зле, може би Джим Барис те е отровил. Ние всъщност се интересувахме от Барис, а не от теб. Къщата се наблюдаваше главно заради Барис. Надявахме се да го подмамим да дойде тук… и успяхме. — Ханк помълча известно време. — Ето защо знам много добре, че лентите му и останалите неща са фалшифицирани. И лабораторията ще го потвърди. Но Барис се е забъркал в нещо голямо. И гадно. И се налагаше да се действа твърдо.
— А аз какво общо имам в такъв случай? — попита той внезапно с висок глас.
— Трябваше да се доберем до Барис и да го пипнем.
— Шибаняци! — възкликна той.
— Нагласихме нещата така, че Барис — ако това е истинското му име — все повече и повече да подозира, че си полицейски агент под прикритие, който иска да го арестува или да го използва, за да се добере до висшестоящите в организацията му. Така че той…
Телефонът иззвъня.
— Добре — каза Ханк след малко. — Просто почакай още малко, Боб. Боб или Фред, няма значение. Не се разстройвай — ние хванахме мръсника, той е… Е, точно това, което ти каза преди малко за нас. Знаеш, че си струваше. Нали? Да го хванем в капана? Заради нещата, които прави, каквито и да са те?
— Разбира се, че си струваше. — Той едва успяваше да говори. Действаше машинално.
Продължиха да седят и да чакат.
Докато караше към „Нов път“, Дона свърна от пътя и спря на място, откъдето и в двете посоки можеха да виждат светлините долу. Но болките при него вече бяха започнали, тя виждаше това, не беше останало много време. Искаше й се да бъде с него още веднъж, но беше чакала прекалено дълго. По бузите му се стичаха сълзи, явно му се повдигаше.
— Ще поседим няколко минути — каза тя, докато го водеше покрай храстите и бурените, през жълтеникавата почва, покрита с изхвърлени бирени кутии и боклуци. — Аз…