— Носиш ли си лулата за хашиш? — успя да попита той.
— Да — отвърна тя. Трябваше да се отдалечат от шосето достатъчно, за да не могат да ги виждат полицаите. Или поне да са достатъчно далече, за да изхвърлят лулата, преди ченгетата да се доберат до тях. Тя щеше да види как полицейската кола паркира и гаси светлините си и как полицаите се промъкват. Щеше да разполага с достатъчно време да реагира.
„Достатъчно време, за да се укрия от закона — помисли си тя. — Но Боб Арктър вече няма никакво време. Неговото време — или поне измерено в човешките стандарти — е изтекло. Сега той е навлязъл в друг вид време. То е като времето, с което разполагат плъховете, за да тичат безполезно напред-назад. Да се щурат хаотично напред-назад, напред-назад. Но той поне все още може да вижда светлините под нас. Въпреки че за него това едва ли има значение.“
Намериха закътано място и тя извади увито във фолио парче хашиш и запали лулата си. Застаналият зад нея Боб Арктър сякаш не я виждаше. Щеше да се изцапа, но тя знаеше, че нищо не може да се направи. Всъщност той вероятно дори нямаше да разбере това. Всички минаваха по този път, след като излязат от строя.
— Ето. — Тя се наведе към него, за да му вдъхне от дима, но той отново не я забеляза. Просто седеше превит и се опитваше да удържи спазмите на стомаха си, после започна да повръща върху дрехите си, треперейки и издавайки налудничав вой, сякаш пееше някаква песен.
Тогава тя си спомни за онова момче, с което се беше запознала веднъж и което беше видяло Бог. То се държеше по същия начин, стенеше и плачеше, въпреки че не повръщаше върху себе си. Бог се беше появил пред него в една халюцинация след употреба на ЛСД. Този неин познат експериментираше с огромни дози разтворени във вода витамини. Прилагаше някаква ортомолекулярна формула, която според него щеше да доведе до синхронизация на нервните клетки в мозъка и до подобряване на връзките между тях. Обаче вместо да стане по-умен, той видял Бог. Това било огромна изненада за него.
— Предполагам — каза тя, — че никой от нас не знае какво му е писано да се случи.
Зад нея Боб Арктър изстена и не отговори.
— Познаваш ли един тип на име Тони Амстердам?
Арктър не отговори.
Дона си дръпна от лулата и хвърли поглед към светлинките долу. Подуши въздуха и се заслуша.
— След като видял Бог, той се почувствал наистина добре за около година. А после станал наистина зле. По-зле, отколкото когато и да било през живота си. Защото един ден осъзнал, че никога вече няма да види Бог отново, че му е съдено да изживее целия си останал живот — десетилетия, може би петдесет години, — без да види нищо необикновено. Само нещата, които всички ние виждаме. Щял да е по-добре, ако изобщо не бил видял Бог. Каза ми го веднъж, когато беше наистина подивял: беше се дрогирал и започна да чупи всичко в апартамента си. Даже строши стереоуредбата си. Беше осъзнал, че ще живее дълги години както живееше в момента — без да вижда нищо. Без никаква цел. Просто парче плът, което яде, пие, спи, работи и ходи по нужда.
— Като всички нас. — Това беше първото нещо, което успя да каже Боб Арктър. Всяка дума се изтръгваше с усилие.
— Така му казах и аз. Че всички сме в една и съща лодка и останалите не се отчайват заради това. А той ми отговори: „Ти не знаеш какво видях. Не знаеш!“
През тялото на Боб Арктър премина спазъм и той се сгърчи, а после попита с мъка:
— А той… Каза ли ти как е изглеждало то?
— Искри. Фонтани от разноцветни искри, както когато ти се развали телевизорът. Искри по стените, искри във въздуха. Сякаш целият свят се е превърнал в живо същество, накъдето и да погледнеш. И не е имало нищо случайно — всеки елемент от картината е действал съгласувано с останалите, с някаква цел, за да се постигне нещо в бъдещето. А после видял врата. За около седмица след това виждал тази врата навсякъде, накъдето погледнел, в апартамента си и на улицата, когато излизал да пазарува или карал колата си. Винаги била с едни и същи пропорции — много тясна. И каза, че била много… приятна. Точно тази дума използва. Никога не се опитал да мине през нея, само си я гледал, защото била толкова приятна. Оцветена в яркочервено и излъчваща златиста светлина. И искрите сякаш образували геометрични фигури. Никога в живота си след това не видял нещо подобно, и именно това в края на краищата го побърка.
След известно време Боб Арктър попита:
— Какво е имало от другата страна на вратата?
— Той казваше, че там е имало друг свят — отвърна Дона. — Видял го е.