— И той… никога не минал през вратата?
— Точно затова трошеше всичко в апартамента си. Никога не му е хрумнало да мине през нея, само й се възхищавал, а после вече било прекалено късно. След няколко дни тя се затворила и после изчезнала завинаги. Той се тъпчел отново и отново с ЛСД и с онези разтворими витамини, но никога не я видял отново — така и не успял да намери точната комбинация.
— Какво е имало от другата страна? — попита Боб Арктър.
— Той каза, че оттатък било нощ.
— Нощ!
— Лунна светлина и вода, винаги едно и също. Без нищо да помръдва или да се променя. Черна вода, като мастило, и брегът на някакъв остров. Той беше сигурен, че това е Гърция, древна Гърция. Смяташе, че вратата е някакъв тънък пласт във времето и той е виждал в миналото през нея. А по-късно, когато видението изчезнало, той се намирал на магистралата с всичките онези камиони наоколо и едва не откачил. Каза, че едва издържал на всичкото това движение, бученето на двигателите и свиренето на клаксоните. Така или иначе, той никога не разбрал защо са му показали това, което е видял. Наистина вярваше, че е видял Бог и врата към друг свят, но в края на краищата това го побърка. Не можа да издържи. Винаги когато срещнеше някого, започваше да му обяснява, че е изгубил всичко.
— Като мен — каза Боб Арктър.
— На острова е имало някаква жена. Или може би по-точно статуя. Той казваше, че била Афродита. Стояла там на лунната светлина, бледа и студена, направена от мрамор.
— Трябвало е да мине през вратата, когато е имал шанс.
— Не е имал никакъв шанс. Това е било обещание. За нещо, което ще дойде. Нещо далеч в бъдещето. Може би след като… — Тя млъкна за миг. — След като умре.
— Той е изпуснал шанса си — каза Боб Арктър. — На всеки се дава по един шанс и това е бил неговият.
Той затвори очи от болка, по челото му изби пот.
— Какво може да знае един побъркан наркоман? Какво знаем всички ние? Не мога да говоря. Както и да е, няма значение.
Той се извърна от нея и впери поглед в мрака. Трепереше и зъбите му тракаха.
— Понякога ни показват сцени от онова, което ни очаква — каза Дона. Тя го прегърна здраво и започна да го люлее бавно напред-назад. — За да издържим.
— И ти се опитваш да направиш същото сега с мен.
— Ти си добър човек. Забъркал си се в лоши неща. Но животът ти не свършва. Аз се безпокоя много за теб. Искам…
Тя продължи да го прегръща безмълвно в тъмнината, обгърнала ги отвсякъде.
— Ти си добър и мил човек — обади се тя след малко. — И това не е справедливо, но явно е трябвало да се случи така. Опитай се да изчакаш края. Някога, може би много далеч в бъдещето, ще видиш пътя, който си виждал преди. Той ще се върне при теб.
„Ще се върне — помисли си тя. — В деня, в който всичко, несправедливо отнето от хората, ще се върне при тях. Може да е след хиляда години или повече, но този ден ще дойде и всички везни ще се изравнят. Може би като Тони Амстердам и ти ще видиш Бог, който се е махнал само временно, по-скоро се е оттеглил, а не си е отишъл завинаги. Може би в ужасно увредените ти мозъчни връзки, които продължават да се увреждат все повече и повече, дори сега, докато те прегръщам, се зараждат в някаква странна, скрита форма, разноцветните искрици и светлината, които ще те водят през идните години, ужасните години, които предстоят. Някоя не напълно разбрана дума, нещо дребно, видяно от теб, но неосъзнато, някаква част от звезда, смесена с мръсотията на този свят — нещо ще те води инстинктивно, докато не настъпи този ден… Но той е толкова далечен!“
Дона не си представяше ясно какво точно, но може би нещо от друг свят щеше да дойде при Арктър преди да настъпи краят. Всичко, което можеше да направи тя сега, беше да го прегръща и да се надява.
Но когато той го откриеше отново, ако имат късмет, щеше да последва разпознаването. Правилното сравнение в правилното полукълбо. И толкова ужасното пътуване за него, за което бе платил толкова голяма цена, щеше да е свършило.
Внезапно в очите й блесна светлина. Пред нея стоеше ченге с палка и фенер.
— Бихте ли се изправили? — попита полицаят. — Може ли да видя документите ви? Първо вашите, мис.
Тя пусна Боб Арктър, който се плъзна встрани и се свлече на земята. Ченгето явно се бе промъкнало до тях незабележимо откъм черния път. Дона извади портфейла от чантичката си и отведе полицая малко встрани, където Боб Арктър не можеше да ги чуе. Ченгето изучава няколко минути документите на бледата светлина на фенерчето и накрая каза:
— Вие сте федерален агент под прикритие.
— По-тихо! — каза Дона.
— Съжалявам! — Полицаят й върна портфейла.
— Просто се разкарайте! — каза Дона.