— Върни се, гадино! — възкликна Дона, но камионът с кока-кола вече беше далече, вероятно незасегнат. Или най-много леко одраскан. Е, това трябваше да се случи рано или късно — нейната война, изправянето й срещу символа на превъзхождащата я реалност. „Сега застрахователните ми такси ще скочат нагоре — помисли си тя, докато се измъкваше от колата. — В този свят си плащаш солено за рицарските битки със злото.“
До нея спря мустанг последен модел и шофьорът попита:
— Искате ли да ви закарам, мис?
Дона не отговори. Просто продължи да върви срещу безкрайния поток от насрещни светлини.
14
На изрезката от статия в някакво списание, закрепена за стената във фоайето на „Самарканд Хаус“, жилищната сграда на „Нов път“ в Санта Ана, Калифорния, пишеше:
„Когато някой изкуфял пациент се събуди сутринта и попита за майка си, напомнете му, че тя е отдавна мъртва и че той е над осемдесетгодишен и живее в старчески дом, че сега е 1992 година, а не 1912 и че той трябва да приеме реалността и факта, че…“
Някой от пациентите беше откъснал останалата част от статията. Очевидно тя беше изрязана от професионално списание за медицински сестри — хартията беше хубава и гладка.
— Основната ти работа тук ще бъдат баните — каза му Джордж, един от служителите на „Нов път“, докато го водеше по коридора. — Подовете, мивките и особено тоалетните. В тази сграда има три бани, по една на всеки етаж.
— Добре — отвърна той.
— Ето кофата и четката. Знаеш ли как се мият тоалетни? Започвай, аз ще те наглеждам и ще ти давам указания.
Той отнесе кофата на чешмата при задния вход, наля вътре течен сапун и после пусна топлата вода. Вниманието му беше обсебено от надигащата се пяна и звука от течащата вода.
После отнякъде долетя гласът на Джордж:
— Не я пълни цялата, защото после няма да можеш да я вдигнеш.
— Добре.
— Май не си много наясно къде се намираш? — попита го Джордж след малко.
— Аз съм в „Нов път“. — Свали кофата на земята. Част от водата се разля и той застина, вперил поглед в локвата.
— „Нов път“ къде?
— В Санта Ана.
Джордж вдигна кофата и му показа как да я носи.
— Сигурно по-късно ще те преместим на острова или в някоя от фермите. Но първо трябва да минеш през чистенето тук.
— Мога да правя това — отвърна той. — Да чистя.
— Обичаш ли животните?
— Разбира се.
— Или фермерството?
— Животните.
— Ще видим. Ще изчакаме докато те опознаем по-добре. Както и да е, всички остават тук един месец. Всички, които прекрачат през прага.
— Аз обичам живота на село — каза той.
— Ние поддържаме няколко вида дейности. Ще видим коя ще ти подхожда най-добре. Да знаеш, че можеш да пушиш тук, макар да не насърчаваме това. Тук не е „Синанън“, там нямаше да ти позволят да пушиш.
— Не са ми останали никакви цигари — отвърна той.
— Даваме на всеки пациент по кутия дневно.
— А как ще ги плащам? — Той нямаше и пари.
— Няма да ги плащаш. Безплатни са. Ти си платил достатъчно. — Джордж взе четката, потопи я в кофата и му показа как се чисти.
— Защо нямам никакви пари?
— По същата причина, поради която нямаш документи или фамилия. Ще ти върнат всичко. Ние точно това искаме да постигнем — да ти бъде върнато всичко, което ти е отнето.
— Тези обувки ме стягат — каза той.
— Ние живеем от дарения. Но дрехите са само нови, от магазините. По-късно може и да намерим нещо, което да ти е по мярка. Пробва ли всичките обувки в кашона?
— Да.
— Добре, ето я банята на първия етаж. Започни от нея. Когато я изчистиш, ама добре, така, че да свети, се качи на втория етаж, с кофата и четката, разбира се, и аз ще ти покажа банята там, а после и онази на третия етаж. Но винаги трябва да имаш разрешение, за да се качиш на третия етаж, защото там спят жените. Така че първо попитай някой от персонала, никога не ходи горе без разрешение. — Той го потупа по гърба. — Разбра ли, Брус?
— Да — отвърна Брус, който вече бе започнал да чисти.
— Ще миеш баните, докато не започнеш да вършиш тази работа добре. Не е важно какво работи човек, важното е да го прави добре и да се гордее с това.
— Ще стана ли някога такъв, какъвто бях преди? — попита Брус.