— Точно това, че си бил такъв, те е довело тук. Ако станеш същия, какъвто си бил преди, рано или късно ще се върнеш пак. А дори може и да не се добереш дотук. Не е ли така? Ти имаш късмет, че си тук. Още малко — и е щяло да бъде късно.
— Някой друг ме докара тук.
— Провървяло ти е. Следващия път може да няма кой да те докара. Може просто да те оставят някъде край магистралата и да си отидат, без да ги е грижа какво ще стане с теб.
Той продължи да чисти.
— Най-лесният начин е първо мивките, после ваните, след това тоалетните и най-накрая пода.
— Добре — каза той и придвижи четката по-нататък.
— Трябва малко по-сръчно. Нищо, ще се научиш.
Брус съсредоточи вниманието си върху пукнатините в емайла на мивката. Капна от препарата за миене в тях и пусна топлата вода. Започна да се вдига пара и той застина, втренчен в нея. Миризмата му харесваше.
След обяда седна във фоайето с чаша кафе. Никой не говореше с него, защото всички разбираха какво е състоянието му. Докато пиеше кафето си, той чуваше разговорите им. Те всичките се познаваха помежду си.
— Ако можеше да виждаш през очите на умрял човек, ти все още щеше да виждаш, но нямаше да можеш да управляваш очните мускули, така че нямаше да си в състояние да фокусираш погледа си. Щеше да си неспособен да обърнеш главата си или очните ябълки. Всичко, което би могъл да направиш, е да чакаш случайно да мине някой. Само лежиш и чакаш, абсолютно замръзнал. Ужасна сцена.
Той гледаше как парата се издига над чашата му с кафе, не правеше нищо друго. Миризмата му харесваше.
— Хей.
Някаква ръка го докосна. Женска ръка.
— Хей.
Той леко отмести поглед встрани.
— Как си?
— Добре — отвърна той.
— Да не ти е зле?
— Добре съм.
Той продължи да се взира в кафето си и парата над него и нито за миг не погледна към жената или към някой от останалите. Погледът му потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в кафето. Харесваше му топлината на аромата.
— Можеш да видиш някой, само когато минава точно пред тебе. Единствено тогава. Колкото и да се опитваш да гледаш. Ако някой лист прелети пред окото ти — само тогава. И то само листа. Нищо друго — няма да можеш да се обръщаш.
— Добре — каза той и хвана чашата с кафето с двете си ръце.
— Представи си да съзнаваш всичко, но да не си жив. Да виждаш и дори да знаеш какво виждаш, но да не си жив. Само да гледаш. Да осъзнаваш, че гледаш, но да не си жив. Човекът може да е умрял и още да го има. Понякога може да те гледа човек, умрял още в детството ти. Умрял, но още гледа. Това, което те гледа, не е точно тяло, в което няма нищо — там все още е останало нещо, но то е мъртво и само продължава да гледа и да гледа. Не може да спре да гледа.
Говорещият млъкна и след малко се обади друг човек:
— Ето какво означава да умреш, без да можеш да спреш да гледаш какво се случва точно пред теб. Там става нещо ужасно и ти не можеш да направиш нищо, нямаш избор, нищо не можеш да промениш. Можеш само да приемеш случващото се такова, каквото е.
— Както ти обичаш да зяпаш цяла вечност кутия от бира? Не може да е чак толкова лошо. Няма нищо страшно.
Преди вечерята, която им сервираха в столовата, обикновено имаше обсъждане. Различни членове на персонала пишеха на черната дъска темите, които после биваха разисквани.
Той седеше с ръце в скута, гледаше в пода и слушаше как голямата кафеварка се нагрява. Тя издаваше звуци, които го плашеха. Хуп. Хуп.
„Живите и неживите неща си обменят свойства.“
Всички седяха на сгъваеми столове и обсъждаха темата. Изглежда, че обсъждането им допадаше. Явно по този начин „Нов път“ ги караше да мислят, може би дори да си спомнят и после да мислят отново и отново по темата. Хуп. Хуп.
„Енергията на неживите неща е по-голяма от енергията на живите неща.“
Започна разговор на тази тема. Хуп. Хуп. Шумът на кафеварката ставаше все по-силен и по-силен и го плашеше все повече и повече, но той не помръдваше и не вдигаше поглед. Седеше на мястото си и слушаше. Заради кафеварката му беше трудно да чуе какво се говори.
— Ние притежаваме твърде много нежива енергия в себе си. А обмяната… Ще отиде ли някой да види какво става с проклетата кафеварка?
Разговорът прекъсна за момент и някой отиде да провери кафеварката. Той седеше и чакаше.
— Ще напиша това отново.
„Ние обменяме прекалено много пасивен живот с реалността извън нас.“
Започнаха да обсъждат тази тема. Звукът от кафеварката утихна и всички станаха да си налеят кафе.
— Искаш ли кафе? — обади се някой зад гърба му и го докосна. — Нед? Брус? Как се казва той, Брус?