— Добре. — Той стана и отиде с тях при кафеварката. Изчака реда си. Всички гледаха как слага сметана и захар в чашата си. Гледаха как се върна на стола си — същия, на който седеше преди това. Намери стола си уверено, седна и продължи да слуша. Топлото кафе и парата го накараха да се почувства по-добре.
„Активността невинаги означава живот. Квазарите проявяват активност. А монасите по време на медитация не са неодушевени предмети.“
Той седеше и гледаше празната си чаша. Тя беше от китайски порцелан. Обърна я и видя щампата на дъното, както и напуканата глазура. Чашата изглеждаше стара, но беше произведена в Детройт.
„Кръговото движение е най-мъртвата форма във вселената.“
— Времето — обади се някакъв глас.
Той знаеше отговора на този въпрос.
Времето е кръгло.
— Е, ще трябва да прекъсваме. Ще направи ли някой бърз финален коментар?
— Правилото за оцеляване е да се следва линията на най-слабото съпротивление. Да следваш, а не да водиш — обади се някакъв глас.
— Да, последователите оцеляват, когато има лидер — каза друг глас, на по-възрастен човек. — Като при Христос. А не обратното.
— По-добре да ходим да ядем, защото Рик спира да сервира точно в пет и петнайсет.
— Да поговорим за това в Играта, не сега.
Разнесе се скърцане от сгъващи се столове. Той също се изправи, остави празната си чаша на подноса при останалите и излезе от залата заедно с другите. Подушваше миризмата на студените дрехи около себе си — хубава миризма, но студена.
„Всичко това звучеше, сякаш за тях пасивният живот е хубаво нещо — помисли си той. — Но няма «пасивен живот». Това израз носи вътрешно противоречие.“
Чудеше се какво означава животът, какво представлява? Може би не разбираше…
Беше пристигнала огромна пратка с дрехи от дарения. Няколко човека вече стояха с пълни ръце, други пробваха ризи с доволни физиономии.
— Хей, Майк, много си бърз!
Насред фоайето бе застанал нисък, набит мъж с къдрава коса и сплескано лице, който си сменяше колана с намръщена физиономия.
— Как се борави с това? Не знам как да си го сложа. Защо е толкова хлабав?
Коланът беше три инча широк и нямаше тока, а метални пръстени, и той не знаеше как да го стегне. Огледа се наоколо, примижа и каза:
— Мисля, че са ми дали дефектен колан.
Брус пристъпи към него, мушна колана в пръстените и го стегна.
— Благодаря — каза Майк. Все още с нацупена физиономия, той си взе няколко ризи, после се обърна към Брус и подхвърли: — Когато се оженя, смятам да съм с такъв колан.
— Добре — отвърна Брус.
Майк тръгна към две жени в далечния край на фоайето. Те му се усмихнаха. Той вдигна една шарена риза към себе си и възкликна:
— Смятам да се разходя до града.
— Добре, хайде сега, отивайте да вечеряте! — извика директорът на санаториума с мощния си глас. После се обърна към Брус и попита, примигвайки: — Как си, момче?
— Добре — отвърна Брус.
— Звучиш, сякаш си настинал.
— Да — съгласи се той. — От излизането ми навън. Мога ли да получа „Дристан“ или…
— Никаква химия! — отсече директорът. — Хайде, побързай за вечерята. Как си с апетита?
— Добре — отвърна Брус и тръгна към столовата. Всички му се усмихваха от масите си.
След вечеря той седна насред широкото стълбище към втория етаж. Никой не му каза нищо — обсъждането беше започнало. Седя на стълбите докато то не свърши. Най-накрая хората започнаха да излизат от залата.
Той усещаше, че го гледат и може би някой му говори. Седеше на стълбите, приведен напред, обхванал с ръце коленете си, и гледаше напред. Към черната пелена пред очите му.
Скоро гласовете утихнаха.
— Брус?
Той не помръдна.
— Брус?
Нечия ръка го докосна. Той не отговори.
— Брус, ела във фоайето. Ти би трябвало вече да си в стаята си, в леглото, но виж, искам да поговоря с тебе.
Майк му махаше да го последва. Той тръгна след него надолу по стълбите, към празното фоайе. Когато се озоваха там, Майк затвори вратата.
Той се настани в едно от дълбоките кресла и направи знак на Брус да седне срещу него. Майк потри челото си. Изглеждаше уморен, малките му очи бяха подпухнали и зачервени.
— Станах в пет и половина тази сутрин — каза той.
Някой почука на вратата и започна да я отваря.
Майк извика много силно:
— Не искам никой да влиза! Разговаряме! Ясно ли е?
Някой измънка нещо неразбираемо. Вратата се затвори.
— Знаеш ли, добре ще бъде да сменяш ризата си по няколко пъти на ден — обади се Майк. — Потиш се много обилно.
Брус кимна.
— От коя част на щата си?
Тишина.