— Добре — каза той. Чувстваше топлота към живота, докато гледаше как децата се хранят. Седна при тях и едно от най-мъничките изпълзя върху коленете му. Той взе една лъжичка и започна да го храни. Помисли си, че и той, и детето чувстват една и съща топлина. Китайката му се усмихна и отнесе чиниите в столовата.
Седя дълго време сред децата, като гушваше ту едно, ту друго. Двамата мъже се караха на децата и се критикуваха взаимно заради начина, по който ги хранят. Масата и подът се покриха с петна и парчета храна. По едно време той се сепна и осъзна, че децата са се наяли и отиват в голямата детска стая, за да гледат анимационни филми по телевизията. Наведе се несръчно, за да почисти изпопадалата храна.
— Не, това не е твоя работа! — изрече остро единият от възрастните мъже. — Това е мое задължение.
— Добре — съгласи се той и при изправянето си удари главата в ръба на масата. Държеше част от разсипаната храна в ръката си и я погледна учудено.
— Отиди да помогнеш при почистването на столовата! — каза му другият старец. Той имаше лек говорен дефект.
На минаване покрай него един от помощниците, служител в диспансера, му каза:
— Трябва да имаш разрешение, за да седиш при децата.
Брус се спря и кимна, озадачен.
— Това е работа на старците — каза човекът от диспансера. — Гледането на децата.
Той се засмя и добави:
— Те не могат да вършат нищо друго.
После отмина.
Едно от децата беше останало — момиченце с големи очи.
— Как се казваш? — попита го то.
Той не отговори.
— Попитах те как се казваш.
Той се пресегна предпазливо и пипна едно от парчетата месо на масата. То вече беше изстинало. Но усещането, че детето е до него, продължаваше да кара Брус да усеща топлина. Той докосна за миг момиченцето по главата.
— Аз се казвам Телма — каза детето. — А ти да не би да си забравил името си?
Тя го потупа.
— Ако си забравил името си, можеш да си го напишеш на ръката. Искаш ли да ти покажа как? — Тя го потупа отново.
— А няма ли да се отмие? — попита я той. — Ако го напишеш на ръката си, още първия път когато работиш нещо или се изкъпеш, то ще се отмие.
— А, да — кимна тя. — Добре, тогава можеш да го напишеш на стената, до главата си. В стаята, в която спиш. Някъде високо, където не може да се изтрие. И тогава, ако искаш да разбереш какво ти е името, ще можеш…
— Телма — прошепна той.
— Не, това е моето име. Ти трябва да имаш различно име. А това е женско име.
— Да видим… — каза той и се замисли.
— Ако те видя отново, ще ти дам име — каза Телма. — Ще измисля някое за теб. Искаш ли?
— Не живееш ли тук? — попита той.
— Тук живея, но моята мама може да си тръгне. Тя смята да ни вземе, мен и брат ми, и да си тръгне.
Той кимна. Част от топлината го напусна.
Неочаквано, без никаква причина, момиченцето избяга.
„Така или иначе аз трябва да си измисля свое име — реши той. — Това е мое задължение.“ Огледа дланта си и се зачуди защо прави това. Там нямаше нищо за гледане. „Брус — помисли си той, — това е моето име. Но трябва да има и по-хубави имена от него.“ Топлината постепенно изчезваше, както бе изчезнало и детето.
Почувства се самотен и изгубен. И не особено щастлив.
Един ден изпратиха Майк Уестъуей да докара пратка полуизгнили плодове, дарени на „Нов път“ от местния супермаркет. Обаче когато се убеди, че членовете на персонала не го следят, той проведе телефонен разговор и след малко се срещна с Дона Хоторн в близкия „Макдоналдс“.
Двамата седнаха отвън, с бутилка кока-кола и хамбургер върху дървената масичка.
— Наистина ли можем да го използваме?
— Да — отвърна Уестъуей. Но си помисли: „Момчето е толкова увредено. Чудя се дали си заслужава. Чудя се дали ще успеем да доведем нещата докрай. Но сме длъжни да опитаме.“
— Нали не го подозират?
— Не — отговори Майк Уестъуей.
— Ти лично убеден ли си, че отглеждат веществото?
— Не. Не аз. Те са убедени.
„Хората, които ни плащат“ — помисли си той.
— Какво означава името му?
— Mors ontologica. Смърт на духа. На личността. На същността.
— А той ще успее ли да се справи?
Уестъуей отмести поглед към колите и минувачите. Наблюдаваше ги мрачно, играейки си с хамбургера си.
— Наистина не знаеш.
— Никой не би могъл да знае, докато не се случи. Памет. Няколко оцелели мозъчни клетки и то увредени. Почти нищо освен рефлекси. Той няма да действа, само ще реагира. Можем единствено да се надяваме. Спомни си какво казва свети Павел в Библията: „Вярвайте, надявайте се и раздайте парите си.“