Наблюдавах го как прегази невъзмутимо тялото на момичето от кадилака, а после отвърнах очи.
— Та ние сме ги създали! — извика отчаяно момичето. — Те не могат да ни унищожат.
Малкият й нареди да мълчи. Шофьорът успя да разбие автомата и си взе шест-седем пакета цигари. Отвори един, а другите натъпка в джобовете си. Беше толкова настървен, че не можах да разбера дали се кани да изпуши цигарите или да ги изгълта.
Автоматичната ръчка на грамофона постави нова плоча. Беше осем часът.
В осем и половина електричеството угасна.
Момичето изпищя, викът й бе моментално заглушен, сякаш приятелят й притисна с ръка устата й. Грамофонът спря с дълбок провлачен стон.
— Какво, за бога… — възкликна шофьорът.
— Барман — извиках аз, — имаш ли свещи?
— Чакай да потърся… ето, дръж.
Поех свещите, запалихме ги и се заехме да ги поставим наоколо. Предупредих ги:
— Внимавайте! Ако запалим ресторанта, ще си навлечем страшна беля на главата.
Барманът мрачно се изсмя:
— В това можеш да си абсолютно сигурен.
Наредихме свещите навсякъде, малкият и приятелката му се притиснаха един до друг, а шофьорът наблюдаваше през задната врата шестте новодошли тежкотоварни камиона, които сновяха между бетонните островчета на бензиновите колонки.
— Това променя нещата, нали? — процедих аз.
— Точно така, особено ако кабелите са прекъснати.
— Толкова ли е страшно?
— Сандвичите ще изкарат три дни, също и месото, и яйцата. За консервите и сухата храна няма опасност. Но туй не е най-страшното — без електрическата помпа ще останем без вода.
— Колко време ще издържим?
— Без вода — не повече от седмица.
— Напълнете всички съдове, източете докрай водата от крановете. Къде са тоалетните? Водата в казанчетата също може да се пие.
— Служебното помещение е в дъното, но мъжката и дамската тоалетна са отвън.
— Чак до сервиза ли? — Все още не бях психически подготвен за такъв дълъг преход.
— Не, малко Встрани от ресторанта.
— Дай ми някакъв съд.
Барманът намери две поцинковани кофи. Малкият се приближи до нас.
— Какво си намислил?
— Трябва да съберем всичката вода и да се запасим.
— Дай ми кофата.
— Джери — изпищя момичето, — недей!
Малкият я погледна, тя млъкна, взе книжна салфетка и започна да я къса по краищата… Шофьорът беше запалил нова цигара. Взираше се в пода с идиотска усмивка, но не предложи услугите си.
Отидохме до задния вход, откъдето бях влязъл същия този следобед. Спряхме за миг и се загледахме в патрулиращите камиони. Гигантските им сенки ту се приближаваха, ту се отдалечаваха.
— Сега е моментът — прошепна Джери. Допря ръката си до моята, усетих мускулите му — играеха и се напрягаха като изопнати стоманени жици. Ако го блъснех, щеше да отлети право в небето.
— Не се бой! — посъветвах го аз.
Малкият се опита да се усмихне, устните му се изкривиха в жалка гримаса, но и това все пак беше нещо.
— Давай!
Втурнахме се навън.
Лъхна ни хладен нощен въздух. В тревата свиреха щурци, в канавката подскачаха и крякаха жаби. Навън ревът на камионите звучеше по-силно, по-заплашително, сякаш виеха диви зверове. Гледано отвътре, всичко изглеждаше като на шега, но действителността беше страшна, можехме да загинем.
Промъкнахме се покрай облицованата с плочки външна стена, прикривайки се под сянката на тесния навес. Колата ми се гушеше до ветроупорната преграда отвъд шосето, пътният знак хвърляше отблясъци върху изкривения метал и локвичките бензин и масло.
Прошепнах на Джери:
— Влез в дамската тоалетна, напълни кофата от казанчето и чакай.
Равномерното бучене на дизеловите мотори не секваше. Звукът беше измамлив — струваше ми се, че се приближават, но това беше само ехото, което отекваше в стените на сградата. Разстоянието беше едва шестстотин метра, но ми се стори много по-голямо.
Джери влезе в дамската тоалетна, а след секунда и аз достигнах целта си. Почувствах как мускулите ми се отпускат, въздъхнах с облекчение. От огледалото ме гледаше напрегнато бледо лице с потъмнели очи.
Вдигнах порцелановия капак и напълних кофата. Отлях малко, за да не се разплиска, и се приближих до вратата.
— Хей, тук ли си?
— Да — прошепна той.
— Да тръгваме.
Отново излязохме навън. Не бяхме направили и шест крачки, когато ни заслепиха ярки светлини. Камионът се бе приближил незабелязано, огромните колела се плъзгаха безшумно по чакъла. Беше ни устроил засада и веднага се нахвърли върху нас, фаровете му блестяха като безмилостни очи, огромната хромирана решетка на радиатора сякаш се зъбеше свирепо.