Джери се вцепени, на лицето му се изписа ужас, зениците на безизразните му очи се превърнаха в дребни точици.
Блъснах го с всички сили, кофата му се разля:
— Бягай!
Боботенето на дизеловия мотор прерасна във вой. Пресегнах се през рамото му и понечих да отворя вратата, но преди още да я докосна, някой я отвори отвътре. Малкият се хвърли напред, а аз светкавично се вмъкнах след него. Обърнах се и видях как камионът — голям „Питърбил“ с висока кабина — се блъсна във външната стена и откърти облицовката й. Дочухме оглушителен режеш звук, сякаш гигантски нокти дращеха някаква дъска. Предният калник и ъглите на радиатора се врязаха във все още отворената врата, стъклото се разби на хиляди парчета, а стоманените панти се смачкаха като цигарена хартия. Вратата полетя в нощта, както в абстрактните картини на Дали. Камионът даде газ и потегли към предната част на паркинга, ауспухът му трещеше като автомат, долавяха се нотки на разочарование и гняв.
Джери остави кофата и потръпвайки, се отпусна в прегръдките на приятелката си.
Сърцето ми сякаш щеше да се пръсне, краката ми се подкосяваха. Колкото до водата, двамата общо бяхме донесли около кофа и четвърт, което едва ли си струваше огромния риск.
Обърнах се към бармана:
— Трябва да барикадираме вратата. Имаш ли нещо, което може да ни послужи за тази цел?
— Ами…
Шофьорът се намеси:
— Защо? Колелата на големите камиони изобщо не могат да се проврат през вратата.
— Големите камиони не ме притесняват.
Шофьорът започна да търси цигара из джобовете си.
— В склада има няколко листа за външна облицовка — отвърна барманът. — Шефът се канеше да прави барака за бутилките с газ.
— Ще ги струпаме и ще ги затиснем със сепаретата.
— Дано да ни помогне — процеди шофьорът.
Работата ни отне около час, като накрая се включиха всички, дори и момичето. Барикадата беше доста солидна, но на всички беше ясно, че няма да ни спаси, ако някой камион се вреже в нея с пълна скорост.
Три от оцелелите сепарета все още стояха до голямата панорамна витрина и аз се настаних в едно от тях. Часовникът над бара беше спрял на 8 и 32, но предполагах, че е около десет часа. Отвън камионите патрулираха с ръмжене. Някои се отправяха забързано в неизвестна посока, пристигаха други. Появиха се три пикапа, които обикаляха наперено сред по-големите си събратя.
Главата ми започна да клюма, вместо овце започнах да броя камиони. Колко са в един щат и колко — в цяла Америка? Камиони с ремаркета, пикапи, открити товарни платформи, междуградски и тежкотонажни, стотици хиляди военни машини и автобуси. Представях си кошмарна гледка: автобус от градския транспорт, стъпил с двете колела на тротоара, с яростен рев помита като кегли ужасените пешеходци.
Отърсих се от кошмара и потънах в лек, неспокоен сън.
Сигурно беше призори, когато дочух писъците на Снодграс. Тънкият лунен сърп проблясваше с хладна светлина през гонените от вятъра облаци. Долових някакъв нов звук — монотонното дрънчене пригласяше на гърления рев на работещите на празен ход мотори. Потърсих източника му и съзрях машина за балиране на сено, която обикаляше около клюмналия пътен знак. Лунните лъчи се отразяваха от заострените, въртящи се спици на пакетиращото устройство.
Пак този вопъл — несъмнено идваше от канавката.
— Помооощ…
Момичето се сепна:
— Какво беше това?
— Нищо — отвърнах аз.
— Помооощ…
— Господи — прошепна тя, — та той е още жив! Жив е!
Не беше нужно да го видя. Представях си ясно как Снодграс лежи измъкнат наполовина от канавката, със счупени крака и гръбнак, грижливо изгладеният му костюм е покрит със засъхнала кал, бледото му измъчено лице е обърнато към равнодушната луна…
— Така ли? Не чувам нищо.
Момичето втренчи в мен обвиняващ поглед.
— Как можеш да си толкова жестокосърдечен?
Посочих с пръст към приятеля й:
— Ако го събудиш, той може да чуе нещо и да излезе навън. Може би точно това искаш?
Лицето й потръпна конвулсивно, сякаш прободено от невидими игли. Прошепна:
— Навън няма никой, абсолютно никой.
Върна се при приятеля си и притисна глава до гърдите му. Той я прегърна в полусън.
Другите не се събуждаха. Стенанията, воплите и писъците на Снодграс дълго огласяха нощта, после всичко утихна.
Съмна се.
Пристигнал беше още един камион с огромна платформа за превозване на леки коли. Към него се присъедини и булдозер. Това никак не ми хареса.
Шофьорът се приближи, подръпна ме за ръкава и прошепна възбудено: