— Някога влизал ли си там?
— Може и да съм.
— А някога виждал ли си сто златни монети?
Очите на Дондон светнаха и той уж неспокойно пристъпи на място.
— Да идем в стаята — обади се Кати-Бри. — Тук привличаме прекалено много любопитни погледи.
Дондон охотно се съгласи, ала не пропусна да хвърли леден поглед на Дризт:
— Предупреждавам ви, че мога да броя до сто.
Щом се озоваха в стаята, Дризт и Бруенор изсипаха цяла купчинка златни монети пред полуръста, който веднага се зае да им описва някакъв таен заден вход, който въвеждал в къщата на Пук и за който, според думите на Дондон, не знаели дори крадците.
Четиримата приятели се скупчиха около него, нетърпеливи да научат всички подробности.
От устата на Дондон всичко звучеше съвсем лесно.
Прекалено лесно.
Дризт се изправи и извърна лице, за да скрие усмивката си. Нали точно за това си бяха говорили току-що и се бяха чудили кога ли Ентрери ще се опита да се свърже с тях. Всъщност само няколко минути преди това момче да се появи точно навреме и да им покаже „пътя“.
— Уолфгар — рече Дризт, — свали му обувките.
При тези думи тримата му приятели го погледнаха изненадано, а Дондон неспокойно се размърда на стола си.
— Обувките — повтори Дризт и посочи краката на Дондон.
Бруенор бързо разбра какво има предвид елфът — все пак неслучайно един от най-близките му приятели бе полуръст. Преди Уолфгар да успее да каже каквото и да било, джуджето сграбчи левия ботуш на Дондон и го свали, разкривайки гъстата козина по крака — крак не на човешко момче, а на полуръст.
Дондон безпомощно сви рамене и се сгуши в стола си. Всичко се развиваше точно както Ентрери бе предвидил.
— Май наистина знае повече, отколкото си мислим — подигравателно отбеляза Кати-Бри, повтаряйки думите на Дондон, които изведнъж придобиха много по-зловещ смисъл.
— Кой те праща? — изръмжа Бруенор.
— Ентрери — отвърна Уолфгар вместо Дондон. — Изпратил го е, за да ни примами в заложения от него капан.
При тези думи исполинът се приведе над полуръста, закривайки светлината на свещта с огромното си тяло.
Бруенор го изблъска встрани и на свой ред се надвеси над Дондон. С момчешки невинното си лице, Уолфгар никога не би могъл да изглежда толкова страшен, колкото освирепялото джудже с рижата си брада, острия нос, очукания еднорог шлем и страховития пламък в очите.
— Сега, малки мошенико — изръмжа Бруенор на сантиметри от лицето на полуръста, — сега вече не става въпрос за злато, а за собствения ти смрадлив език! Или ще го развържеш и ще ни кажеш всичко, което знаеш, или аз лично ще го изтръгна от гърлото ти!
Дондон пребледня (това беше коронният му номер) и затрепери като лист.
— По-кротко — успокоително се намеси Кати-Бри, поемайки ролята си, която този път не бе така сурова като предишния път. — Вече достатъчно го изплашил.
Докато я избута встрани, Бруенор успя да й смигне одобрително за прекрасното изпълнение.
— Да съм го изплашил? — грубо рече той и свали брадвата от рамото си. — Хич и да не си мисли, че ще му се размине само с малко страх!
— Чакайте! Чакайте! — примоли се Дондон, гърчейки се от престорен страх така, както само един полуръст може да се гърчи. — Просто правех онова, което палачът ми нареди и за което ми плати.
— Значи познаваш Ентрери? — попита Уолфгар.
— Тук всички познават Ентрери — отвърна Дондон. — И всички правят онова, което той им нареди!
— Хич недей да се тревожиш за Ентрери! — изръмжа Бруенор в лицето му. — Да го видим как ще успее да ти стори каквото и да било, след като мойта брадва си вземе свойто!
— Да не би да си мислиш, че можеш да убиеш Ентрери? — престори се Дондон, че не разбира какво има предвид джуджето.
— Ентрери не може да стори нищо на един труп — мрачно рече Бруенор. — Брадвата ми ще ти даде да се разбереш, много преди той да е успял да измисли как точно да те накаже!
— Той иска теб! — обърна се Дондон към Дризт, опитвайки се да поуспокои разговора.
Дризт кимна, но не каза нищо. Нещо не бе както трябва в тази среща, в която нищо не бе както трябва.
— Аз не взимам страна — опита се Дондон да умилостиви Бруенор, когато видя, че Дризт няма да направи нищо, за да разсее напрежението. — Правя само онова, което е нужно, за да оцелея.