— Ако искаш да си спасиш живота сега — сурово рече джуджето, — ще ни кажеш как да влезем в къщата на Пук. Сигурния начин.
Дондон сви рамене:
— Онова място е истинска крепост. Няма сигурен начин.
Бруенор направи още една крачка към него, а гневната бръчка на челото му стана още по-дълбока.
— Но ако трябваше да вляза там — побърза да добави полуръстът, — щях да опитам през клоаката.
Бруенор се обърна към приятелите си.
— Звучи разумно — съгласи се Уолфгар.
Дризт се вгледа в полуръста, търсейки издайнически блясък в очите му, които неспокойно се стрелкаха насам-натам.
— Разумно е — отсече той най-сетне.
— Е — обади се и Кати-Бри, — той като че ли току-що си спаси живота. Но какво ще правим с него сега? Ще го вземем ли със себе си?
— И още как! — рече Бруенор лукаво. — Той ще ни води!
— Не! — неочакваното несъгласие на елфа учуди и тримата. — Полуръстът направи онова, което поискахме от него. Сега може да си върви.
— И да иде право при Ентрери, за да ни издаде — възкликна Уолфгар.
— Ентрери няма да научи — отвърна Дризт и впи поглед в очите на полуръста, без с нищо да издава, че вече се е досетил за двойната му игра. — Нито пък ще прости.
— Аз казвам да го вземем с нас — настоя Бруенор.
— Нека си върви — повтори Дризт. — Доверете ми се.
Бруенор изсумтя, но пръстите му, които все още стискаха дръжката на митралната брадва се отпуснаха, и той отиде да отвори вратата, мърморейки под носа си. Уолфгар и Кати-Бри си размениха разтревожени погледи, но не казаха нищо.
Дондон не изчака да го подканят втори път, но преди да успее да стигне до вратата, Бруенор застана пред него:
— Ако някога отново видя лицето ти — предупреди го той, — независимо каква маска си надянал този път, бъди сигурен, че ще те насека на парчета!
Дондон се шмугна покрай него и изскочи от стаята, без нито за миг да изпуска опасното джудже от погледа си. Докато с трескава бързина се спускаше по стълбите, които водеха към изхода, полуръстът се възхити на точността, с която Ентрери му бе описал начина, по който щеше да протече срещата. Колко добре познаваше Ентрери тези четиримата и най-вече елфа!
Подозирайки какво се крие зад тази изпълнена с лъжи среща, Дризт много добре разбираше, че с прощалната си заплаха Бруенор надали бе успял да уплаши кой знае колко лукавия полуръст. Дондон бе изиграл ролята си — двете си роли! — без да се издаде дори и с най-малък жест или поглед.
Въпреки това Дризт кимна одобрително, когато Бруенор, все още намръщен, се обърна към тях. Ако не друго, заплахата поне щеше да накара джуджето да се чувства по-сигурно.
По настояване на елфа приятелите решиха да поспят малко. При цялото оживление, царящо навън, никога нямаше да успеят да се вмъкнат незабелязано в някоя от канализационните шахти. Тълпите сигурно щяха да намалеят, когато нощта започнеше да клони към своя край, а опасните главорези отстъпеха място на готвещите се за дневната си работа обикновени хорица.
Дризт обаче не заспа. Облегнат на вратата на стаята, той стоеше нащрек, готов да скочи при първия подозрителен звук. Ритмичното дишане на приятелите му го успокояваше и той потъна в собствените си мисли. Магическата маска висеше на врата му и той за кой ли път се изненада на простотата на измамата, която му даваше възможност да отиде където си поиска, без да бъде хулен и гонен заради цвета на кожата си.
Ала нямаше ли след време самият той да стане жертва на тази измама? Каква щеше да бъде тази свобода, след като цената за нея бе собствената му същност?
Дризт погледна към Кати-Бри, свита на кълбо върху единственото легло в стаята, и се усмихна. В невинността наистина се криеше мъдрост; в идеализма на чистия поглед към света неизменно се съдържаше зрънце истина.
Не биваше да я разочарова.
Най-сетне Дризт усети как мракът навън се сгъстява. Луната бе залязла. Той отиде до прозореца и надникна през него. По улицата все още имаше хора, ала те вече бяха много по-малко. Нощта наистина наближаваше своя край и той събуди останалите — не можеха да си позволят да се бавят повече. Отърсвайки се от прегръдката на съня, приятелите за последен път провериха вещите си и излязоха навън.
На Улицата на разбойниците имаше няколко отводнителни шахти, чиито здрави решетки изглеждаха така, сякаш бяха построени, за да държат скверните обитатели на клоаката там долу, а не за да може водата да се оттича в тях, когато над града се извиеше някоя от лютите бури, които го връхлитаха от време на време. Приятелите избраха шахтата край една малка уличка, недалеч от странноприемницата, която хем оставаше скрита от погледите на минувачите, хем бе достатъчно близо до къщата на Пук, за да успеят да намерят пътя без особени затруднения.