Бруенор тръсна глава и се опита да не обръща внимание на подвеждащите звуци, задушливото зловоние и слузестата тиня, в която затъваше на всяка крачка. Единственото, което имаше значение в този момент, бе неясната фигура, която неотклонно ги водеше напред, на границата между оскъдната светлина, хвърляна от факлата, и лепкавия мрак на клоаката. Бруенор точно свиваше зад поредния ъгъл, след който започваше една особено объркана плетеница от тунели, когато внезапно видя тъмната фигура встрани от себе си.
Още докато се обръщаше, за да я последва, джуджето осъзна, че това не би могло да бъде Дризт.
— Внимавайте! — изкрещя Бруенор, после хвърли факлата към едно сухо местенце и извади брадвата и щита си.
Неговата бдителност спаси живота на всички, защото само миг по-късно от страничния тунел изникнаха не една, а две фигури, наметнати с плащове. В ръцете си държаха голи мечове, под гъстата козина на лицата им проблясваха остри, жълти зъби.
Нападателите бяха с човешки ръст, носеха мечове и бяха облечени като хора. Всъщност, те наистина бяха хора и то невинаги зли, ала ярката луна пробуждаше тъмната им страна и ги превръщаше в човекоподобни зверове. Дори и тогава, те все още се движеха на два крака като хора, ала дългите им муцуни, твърдата кафява козина и дългата розова опашка издаваха плъха у тях.
Кати-Бри светкавично вдигна Таулмарил и ги взе на прицел над върха на бруеноровия шлем. В сребристата светлина, разпръсната от смъртоносната й стрела, приятелите видяха още десетки зловещи силуети да се прокрадват към тях.
Шумен плясък зад гърба му накара Уолфгар да се обърне светкавично, само миг преди десетки плъхочовеци да се нахвърлят отгоре му. Без да губи и миг, варваринът стъпи колкото се може по-стабилно в лепкавата кал и вдигна бойния си чук.
— Те са ни чакали, елфе! — извика Бруенор.
Дризт бе стигнал до същото заключение. Още щом чу първия вик на джуджето, той се дръпна встрани от светлината, пръскана от факлата, с намерението да се възползва от предимството на мрака. Преди да бе направил и една крачка, пред него изникнаха две фигури, загърнати в плащове. Синкавата светлинка на Сиянието освети косматите им лица, ала Дризт вече се бе досетил с какво си има работа.
За разлика от него, двамата плъхочовеци изобщо не бяха подготвени за тази среща. Изненадани да открият, че не всичките им врагове се намират в осветения от факлата кръг и най-вече ужасени от неочакваната поява на един Елф на мрака тук, където се чувстваха най-сигурни, двамата плъхочовеци се опитаха да побегнат.
Бърз като светкавица, Дризт не пропусна да се възползва от прекрасната възможност и ги посече, преди да успеят да се съвземат от първоначалната си изненада. После отново потъна в мрака — не само плъхочовеците можеха да нападат в гръб.
С помощта на магическия чук, Уолфгар съумяваше да държи нападателите си надалеч. Щитозъб поваляше всеки плъхочовек, осмелил се да дойде прекалено близо, във всички посоки хвърчаха късове вкоравена мръсотия, откъртени от стената. Много скоро плъхочовеците, уплашени от огромната сила на могъщия варварин, разредиха нападенията си, ала това затишие, прекрасно разбираше Уолфгар, щеше да трае само докато умората не изпиеше силите му и не го направеше беззащитен.
Зад него Бруенор и Кати-Бри като че ли имаха повече успех. Стрелите на Таулмарил прелитаха над главата на джуджето и сееха смърт в прииждащите редици на плъхочовеците. Малцината, които успееха да се приближат до Бруенор — залитайки и ниско приведени, за да избегнат сребърните стрели — ставаха лесна плячка за джуджето.
Ала при толкова неравностойно съотношение на силите приятелите знаеха, че и най-малката грешка може да им коства живота.
Плюейки и съскайки злобно, плъхочовеците започнаха да се отдалечават от Уолфгар. Дошъл бе моментът да действа, разбра той, и безстрашно ги последва.
Внезапно редиците на хоратаплъхове се разделиха на две и в самия край на осветения от факлата кръг Уолфгар видя как един от тях вдигна тежък арбалет и стреля с него.