— Остави ги на мен — рече Бруенор. — Ти остани тук и недей да ставаш!
— Ако изпаднеш в беда…
— Ако видиш, че имам нужда от помощ, ела — съгласи се джуджето, — ала засега остани легнала! Дай на момчето причина да се бие!
Дризт се опита да се върне по пътя, по който бе дошъл, ала плъхочовеците вече бяха изпълнили всички тунели. Много скоро пред него остана само една-единствена възможност — широк сух коридор, водещ в посока, обратна на онази, в която той искаше да тръгне.
Хората-плъхове бързо го настигаха. В главния тунел щеше да му се наложи да се бие с неприятели, прииждащи от няколко различни страни, затова елфът хлътна в един страничен коридор и опря гръб в стената.
Двама плъхочовеци се промъкнаха до тунела и надникнаха в мрака, после извикаха на един от другарите си да донесе факла. Двамата получиха светлината, която им трябваше, по-бързо, отколкото очакваха, ала това не бе жълтият пламък на запалена факла, а студен, синкав блясък. Дризт бе извадил Сиянието от ножницата. Преди да успеят да посегнат към оръжията си, двамата плъхочовеци рухнаха мъртви — единият бе прободен в гърдите, на гърлото на другия зееше грозна рана.
На пламъка на току-що донесената факла останалите плъхочовеци съвсем ясно видяха както мъртвите тела на другарите си, така и елфа, от чиито ятагани все още капеше горещата кръв на жертвите му Онези от тях, които се намираха най-близо до ужасяващата сцена, изпищяха, неколцина дори захвърлиха оръжията си и хукнаха да бягат. Ала редиците на получовеците продължаваха да се увеличават, от всички тунели идваха нови и нови подкрепления, и скоро, успокоени от численото си превъзходство, те започнаха да си възвръщат смелостта. Съвсем бавно, търсейки подкрепа един от друг, плъхочовеците започнаха да настъпват към елфа.
За миг Дризт се замисли дали да не се хвърли срещу тях, с надеждата да пробие редиците им и да разкъса затягащия се обръч, ала зад всеки от противниците му идваше поне още един, а често пъти двама или трима. Дори и със своите невероятни умения и пъргавина, елфът надали щеше да успее да се справи достатъчно бързо, за да не им даде възможност да го нападнат в гръб.
Бърз като светкавица, той се върна обратно в страничния тунел и обви входа му с облак магически мрак, после се дръпна назад, извън неговия обсег, и зачака, извадил двата си ятагана.
Плъхочовеците се втурнаха след него, ала рязко спряха, когато потънаха в черния облак. За миг решиха, че факлите им трябва да са изгаснали, ала мракът бе толкова гъст, че те бързо се досетиха за магическата му същност и се върнаха в главния коридор. След като се прегрупираха, получовеците предпазливо се върнаха към тунела на Дризт.
Дори и зорките очи на елфа не можеха да проникнат през булото на магическия мрак, ала от мястото си от другата му страна, той съвсем ясно видя острието на нечий меч да се подава от черния облак, следван от още един. Двамата плъхочовеци, които си пробиваха път към него, още не се бяха показали напълно от тъмнината, когато Дризт нанесе своя удар. Двата меча паднаха на земята, а Сиянието и неговият другар мълниеносно смениха ъгъла на замаха си и се забиха в телата на получовеците. Предсмъртните им писъци огласиха клоаката и накараха другарите им отново да се върнат в главния коридор. Дризт бе успял да си спечели още малко време.
Когато последните двама от другарите му го блъснаха на земята в отчаяния си опит да избягат от освирепелия исполин, стрелецът разбра, че с него е свършено. Плъхочовекът най-сетне успя да намести стрелата и се прицели.
Ала Уолфгар вече бе твърде близо. Варваринът сграбчи оръжието и го изтръгна от ръцете на човека плъх с такава ярост, че то се натроши на десетки парчета, когато се блъсна в стената. Стрелецът искаше да избяга, но изпепеляващият поглед на варварина сякаш бе оковал краката му и той не успя да помръдне от мястото си. Обзет от смъртен ужас, плъхочовекът гледаше как Уолфгар сключва двете си ръце върху елмазената дръжка на Щитозъб.
Ударът, който последва, бе мълниеносен — плъхочовекът дори не разбра, че Уолфгар е замахнал, преди в главата му да избухне взрив.
Умря още преди да рухне в калта. Със замъглени от сълзи очи, Уолфгар продължи да му нанася удар след удар, докато от тялото на нещастника не остана само безформена, кървава купчинка.
Опръскан с кръв, тиня и отходна вода, Уолфгар най-сетне отпусна ръка и се облегна на стената. Изпепеляващата ярост постепенно започна да го напуска и той дойде на себе си. Чувайки звук от битка зад гърба си, младежът рязко се обърна и видя Бруенор да отбива нападенията на двамата плъхочовеци, зад които идваха още неколцина техни другари.