Облегната на стената, Кати-Бри все още лежеше напълно неподвижна зад джуджето. Видът на отпуснатото й тяло отново разпали изпепеляващ пламък в гърдите на Уолфгар и с боен вик на уста, той се втурна към другия край на тунела, затъвайки до глезените в лепкавата тиня. Противниците на Бруенор се запрепъваха в отчаян опит да избягат и така дадоха възможност на джуджето да посече още двамина от тях, което той стори с огромно удоволствие. Оцелелите потънаха в лабиринта от тунели.
Уолфгар се канеше да ги последва, да открие всеки един от тях и да отмъсти за „смъртта“ на Кати-Бри, ала момичето реши, че вече е време да се намеси. Уолфгар залитна от изненада, когато Кати-Бри се хвърли на гърдите му, обви ръце около врата му и го целуна така пламенно, както той не бе очаквал някога да бъде целунат.
В продължение на няколко секунди младежът не можа да каже нищо, не знаеше нито какво прави, нито къде се намира. Когато най-сетне успя да се съвземе, той отново я притисна до себе си и я целуна.
Бруенор бързо сложи край на всичко това:
— Ами елфът? — напомни им той и като вдигна захвърлената факла, която сега бе наполовина покрита с тиня и започваше да догаря, ги поведе напред.
Тримата не смееха да свият в никой от многобройните тунели, покрай които минаваха, от страх да не се изгубят. Главният коридор със сигурност бе най-бързият път, където и да извеждаше. Оставаше им единствено да се надяват, че докато отиват към това неизвестно място, ще успеят да открият някоя следа от Дризт.
Вместо това откриха една врата.
— Къщата на Пук? — прошепна Кати-Бри.
— Какво друго би могло да бъде? — отвърна Уолфгар — само една къща на крадци може да има врата към клоаката.
Свит в едно скривалище над вратата, Ентрери наблюдаваше тримата приятели с интерес. Беше усетил, че нещо не е наред, още когато видя плъхочовеците да се събират в клоаката по-рано през нощта. В началото реши, че получовеците се канят да излязат в града, ала бързо разбра, че тази нощ смятат да останат в подземията.
А сега тези тримата се появиха без елфа.
Ентрери подпря глава на ръката си и се замисли какво да предприеме.
Бруенор внимателно разглеждаше вратата. Върху нея, на около един човешки бой височина, бе закована дървена кутийка. Време за гатанки нямаше и като се протегна, джуджето свали кутийката и надникна вътре.
Онова, което видя, го озадачи още повече. Без да разбира какво става, той сви рамене и подаде кутийката на Уолфгар и Кати-Бри.
Уолфгар обаче веднага разбра какво лежи на дъното на кутийката. И преди беше виждал подобно нещо, в пристанището на Балдуров яз. В ръцете си младежът държеше още един подарък от палача. Още един пръст от ръката на полуръста.
— Убиецо! — изрева Уолфгар и с всички сили блъсна вратата, която поддаде под тялото му и се откачи от пантите.
Варваринът залитна и се озова в отвъдната стая, държейки вратата пред себе си. Още преди да успее да я захвърли встрани, той чу трясък зад себе си и разбра колко глупаво бе постъпил. Току-що бе паднал право в капана на Артемис Ентрери.
Пред входа на стаята се бе спуснала желязна решетка и го бе отделила от Бруенор и Кати-Бри.
С насочени напред дълги копия плъхочовеците тръгнаха към магическия облак и очакващия ги Дризт. Елфът успя да прониже водача им, ала после бе притиснат от прииждащите му другари. Без да се подвоуми и за миг, той започна да отстъпва назад, изкусно отбивайки ударите им. В мига, в който им се удадеше възможност, двата магически ятагана се забиваха в незащитената плът на всеки плъхочовек, имал глупостта да прояви и най-малката небрежност.
Изведнъж зловонието на клоаката бе изместено от нов, сладникаво — задушлив мирис, който пробуди далечни спомени у Дризт. Сякаш окуражени от тежката миризма, плъхочовеците се нахвърлиха върху елфа с удвоена енергия.
И тогава Дризт разбра. В Мензоберанзан, градът, където бе отраснал, мнозина Елфи на мрака отглеждаха като домашни любимци същества, които изпускаха такъв мирис. Наричани росянки, или венерина примка, тези чудовищни създания представляваха безформена маса от дълги, лепкави пипала, с които поглъщаха и разтваряха всичко и всеки, имал глупостта да се приближи твърде много до тях.
Сега вече Дризт се бореше за всеки сантиметър. Наистина бяха направлявали стъпките му — към това място, където го очакваше ужасяваща смърт. А може би целта на враговете му бе да го пленят — росянката убиваше жертвите си бавно, а имаше и течности, които можеха да разкъсат лепкавите й пипала.