Дризт усети движение във въздуха и погледна през рамо. Чудовището се намираше само на няколко метра и вече протягаше безбройните си лепкави пръсти към него.
Двата ятагана свистяха във въздуха, издигаха се нагоре, после рязко политаха надолу, проблясваха във всички посоки, подели своя великолепен танц, който тази нощ бе по-смъртоносен от когато и да било. Един плъхочовек бе намушкан петнадесет пъти, преди да почувства първия удар.
Ала плъхочовеците бяха твърде многобройни, за да може Дризт да ги удържа дълго, а и близостта на росянката сякаш вля нови сили във вените им.
Гънещите се, лепкави пипала вече се поклащаха само на сантиметри от гърба на елфа. Място за отстъпление нямаше, пътят назад бе отрязан от чудовищното същество.
Дризт се усмихна и в лавандуловите му очи лумна странен пламък.
— Значи това е краят? — прошепна той на глас.
Внезапният му смях стресна прииждащите плъхочовеци и те спряха за миг.
Насочил Сиянието напред, Дризт се обърна и скочи право в сърцето на росянката.
19
Хитрини и клопки
Уолфгар се намираше в квадратна, празна стая, със стени от дялан камък, върху които, поставени в големи стенни свещници, горяха две факли. В другата част на стаята, точно срещу решетката, имаше още една врата. Младежът захвърли счупената врата настрани и се обърна към приятелите си.
— Пазете гърба ми — каза той, макар че Кати-Бри, досещайки се какво да прави, вече бе свалила Таулмарил от рамото си и сега държеше на прицел другата врата.
Уолфгар потри ръце и се накани да вдигне решетката — макар и тежка, тя надали щеше да му се опре. Младежът сграбчи решетката, ала бързо я пусна и се отдръпна назад, без дори да се опита да я повдигне.
Железните пречки бяха покрити с мазнина.
— Ентрери или аз съм брадат гном! — изсумтя Бруенор. — Сега вече я втаса, момче.
— Как ще го измъкнем оттам? — попита Кати-Бри.
Уолфгар погледна към затворената врата зад гърба си. Знаеше, че няма да постигнат нищо, ако останат тук, освен това се боеше, че шумът от падащата решетка вече бе привлякъл нежелано внимание. Внимание, което излагаше живота на приятелите му на опасност.
— Да не би да мислиш да влезеш там! — приглушено възкликна Кати-Бри.
— Имам ли друг избор? — отвърна Уолфгар. — Кой знае, може би там ще намеря механизма, който вдига решетката.
— Ще намериш убиеца, мен ако питаш — подметна Бруенор, — ама кат’ не ни остава друго, ще трябва да рискуваме.
Младежът тръгна към вратата и Кати-Бри още по-силно опъна тетивата на Таулмарил, готова да изпрати канонада от стрели при най-лекия подозрителен шум. Уолфгар дръпна вратата, но тя се оказа заключена. Той сви рамене и стовари тежкия си ботуш върху нея. Дървото потрепери и се разцепи. Зад вратата имаше още една стая, която тънеше в мрак.
— Вземи си факла — предложи Бруенор.
Уолфгар се поколеба за миг. Нещо не бе наред. Тази стая, нашепваше му войнският инстинкт, надали щеше да бъде празна като първата. Ала друг изход нямаше и той посегна към една от факлите.
Напълно погълнати от онова, което ставаше в стаята с Уолфгар, Бруенор и Кати-Бри дори не забелязаха тъмната фигура, която скочи от скривалището си малко по-надолу в тунела. За миг Ентрери се замисли какво да прави с тях. Можеше да ги убие още сега — съвсем лесно и навярно напълно безшумно — ала вместо това се обърна и потъна в мрака.
Вече си бе набелязал друга жертва.
Раситър се приведе над двете тела, проснати в началото на прохода. Смъртта бе застигнала двамата плъхочовеци, преди да успеят да си възвърнат напълно човешкия облик — жестока и мъчителна гибел, чийто ужас само някой друг плъхочовек можеше да разбере. Също както труповете, покрай които беше минал преди малко, тези тук бяха пронизани на десетки места с несравнимата точност, на която бе способна само ръката на най-изкусния майстор на меча. И ако труповете, които осейваха пътя дотук, все още не бяха достатъчни, то черният облак в края на тунела, съвсем ясно говореше, че именно това е мястото, което Раситър търси. Явно бе, че капанът му е проработил, макар цената да се бе оказала по-висока, отколкото водачът на плъшата гилдия очакваше.