Плътно притиснат до стената на тунела, той се запромъква напред, като замалко не се спъна в мъртвите тела на още няколко от членовете на своята гилдия.
Целият тунел бе осеян с трупове на плъхочовеци и Раситър изумено поклати глава. Колцина от неговите хора бяха загинали от ръката на страховития боец?
— Елф на мрака! — ахна Раситър, когато сви зад последния завой и най-сетне разбра цялата истина за онова, което се бе разиграло в клоаката тази нощ.
Тук телата на другарите му бяха още повече, натрупани на големи купчини, ала той дори не ги погледна. На драго сърце бе готов да плати тази, че и къде-къде по-висока цена, за да получи наградата, която сега се разкри пред очите му. Страховитият боец, Елфът на мрака, най-сетне му бе паднал в ръцете! Сега вече щеше да си спечели благоразположението на Пук паша и веднъж завинаги да се издигне над Артемис Ентрери!
В края на коридора, обвит от хиляди лепкави пипала, Дризт се опираше върху тялото на гигантската росянка. Все още държеше двата си ятагана, ала ръцете му висяха немощно отпуснати покрай тялото, главата му бе клюмнала на една страна, лавандуловите очи бяха затворени.
Плъхочовекът се запромъква към него предпазливо, молейки се Мрачният да е още жив. Отново провери кожената си манерка, пълна този път не с вода, а с оцет — можеше само да се надява, че бе донесъл достатъчно, за да успее да разкъса хватката на чудовището и да освободи елфа. Така му се искаше да го има жив!
Пук щеше да му се зарадва много повече.
Раситър вдигна меча си, с намерението да провери дали у елфа е останал някакъв живот, ала внезапно извика от болка — във въздуха изсвистя кама и прободе десницата му. Обърна се рязко… и се изправи лице в лице с Артемис Ентрери. Голата сабя на палача проблясваше заплашително, в тъмните му очи пламтеше смъртоносен огън.
Раситър се оказа хванат в собствения си капан, от който нямаше изход. Опрял гръб в стената на тунела, той стисна кървящата си ръка и бавно, милиметър по милиметър, заотстъпва натам, откъдето бе дошъл.
Ентрери впери нетрепващ поглед в него.
— Пук никога няма да ти прости за това! — предупреди го плъхочовекът.
— Пук никога няма да разбере за това — изсъска Ентрери в отговор.
Обзет от неистов ужас, Раситър се шмугна покрай Ентрери и хукна да бяга, колкото го държаха краката. Само че палачът изобщо не се интересуваше от него — очите му бяха впити в тялото на безпомощния, победен Дризт До’Урден.
Ентрери понечи да извади изумрудената си кама, чудейки се дали да освободи елфа или да го остави да срещне болезнената си смърт в пипалата на росянката.
— Тук свършва твоята история — прошепна той най-сетне и избърса мръсотията от камата си.
С факла в ръка, Уолфгар предпазливо влезе във втората стая. И тя, както и първата, бе квадратна и празна, с изключение на висок параван, който се издигаше в единия край и стигаше до тавана. Зад него, сигурен бе младежът, дебнеше опасност, поредната брънка от капана, който Ентрери им бе заложил и в който той така глупаво бе паднал.
Сега обаче, вече бе късно да се укорява за привързаността си. Той застана в средата на стаята така, че приятелите му да го виждат и здраво стисна Щитозъб.
Ала, макар и готов, гледката на чудовището, което изскочи иззад паравана и се нахвърли върху му, го накара да ахне изумено.
Осем змийски глави се полюшваха напред-назад и се извиваха в хипнотизиращ танц, като иглите на обезумели жени, плетящи до премала една и съща дреха. Само че на Уолфгар изобщо не му беше до смях — всяка от осемте зейнали усти бе пълна с десетки остри като бръснач зъби.
Кати-Бри и Бруенор разбраха, че приятелят им е в беда, още когато го видяха да отстъпва назад. Разтревожени, те се приведоха напред в очакване на цял отряд войни или дори на самия Ентрери. В този миг хидрата пристъпи напред и влезе в първата стая.
— Уолфгар! — изпищя Кати-Бри ужасено.
Една сребърна стрела полетя към страховития звяр и проби огромна дупка в змиевидния му врат. Чудовището изрева от болка и обърна една от главите си, за да види кой се осмелява да го напада.
Останалите седем глави се нахвърлиха върху Уолфгар.
— Разочарован съм, елфе! — продължи Ентрери. — Мислех те за свой равен… или почти равен. И като си помисля само за всички усилия, които положих, за всички опасности, на които се изложих, за да те доведа дотук, та да решим веднъж завинаги чий живот е безсмислена лъжа! Да ти докажа, че онези чувства, които са ти толкова скъпи, нямат място в сърцето на истинския боец! Ала сега виждам, че напразно съм си губил времето. Спорът ни вече е решен… ако изобщо някога е имало съмнение кой от двама ни е прав. Аз никога не бих паднал в такъв прост капан!