Дризт отвори едното си око и повдигна глава, за да срещне погледа на палача.
— Нито пък аз — спокойно рече той, докато отмахваше безчувствените пипала на мъртвото чудовище от раменете си. — Нито пък аз!
После се дръпна встрани и Ентрери видя раната, зейнала в тялото на чудовището. Елфът го бе убил още с първия удар на ятагана си.
Върху устните на палача се разля доволна усмивка.
— Прекрасно! — възкликна той и извади оръжията си. — Великолепно!
— Къде е полуръстът? — изръмжа Дризт.
— Това няма нищо общо с него — отвърна Ентрери. — Нито пък с глупавата ти пантера.
Лицето на Дризт се разкриви от ярост, но той бързо успя да се овладее.
— О, те са живи, не се безпокой — подразни го Ентрери, надявайки се, че гневът може да изиграе лоша шега на врага му. — Може би… а може би не…
Понякога, срещу по-слаби противници яростта може и да е от полза, ала в битка на равни, където и най-малката грешка може да бъде фатална, всеки удар трябва да бъде хладнокръвен и съвършено точен.
Двата магически ятагана полетяха към убиеца. Той с лекота отби удара и на свой ред замахна с изумрудената си кама.
Дризт избегна острието и описа мълниеносен кръг, минавайки зад убиеца. Сиянието изсвистя във въздуха, ала Ентрери вече бе готов и го посрещна със своята сабя. Остриетата се кръстосаха и двамата противници се озоваха на сантиметри един от друг.
— Получи ли подаръка ми в Балдуров яз? — изсмя се палачът, ала Дризт дори не трепна.
Забравил напълно както Риджис, така и Гуенивар, той мислеше единствено за Артемис Ентрери.
Убиецът обаче не се отказваше толкова лесно:
— Маска? — подигравателно се ухили той. — Сложи си я, елфе! Нека видя как се мъчиш да отречеш същността си!
С мощен тласък, Дризт отхвърли Ентрери далеч от себе си.
Убиецът нямаше нищо против да продължи битката от малко по-голямо разстояние, ала когато се опита да спре, кракът му пропадна в някаква дупка, пълна с лепкава тиня, и той падна на едно коляно.
Дризт светкавично се хвърли към него. Двата ятагана отново подхванаха своя танц, ала Ентрери бе също толкова бърз и отклони ударите. После, с едно-единствено рязко движение, при което главата и раменете му отскочиха назад, той измъкна крака си от дупката.
Дризт разбра, че е изгубил неочакваното си преимущество. Дори още по-лошо — опрял рамо в стената, той сам бе заел неблагоприятно положение. Ентрери започна да се изправя на крака и елфът побърза да отскочи назад.
— Толкова лесно? — каза убиецът, когато отново стъпи здраво на земята. — Нима мислиш, че след като толкова дълго чаках тази битка, ще умра просто така, когато тя едва-що започва?
— Не си мисля нищо, когато става въпрос за Артемис Ентрери — спокойно отвърна Дризт. — Прекалено си ми непонятен, убиецо. Не разбирам подбудите ти, нито искам да ги разбера.
— Подбуди? — подигравателно повтори Ентрери. — Аз съм боец… просто боец, който не смесва призванието си с жалки измислици за доброта и обич!
И като вдигна камата и сабята си, добави:
— Това са единствените ми приятели и с тях…
— Ти си нищо — прекъсна го Дризт. — Животът ти е жалка, безсмислена лъжа.
— Лъжа? — изсмя се Ентрери. — Ти си този, който носи маска, елфе! Ти си този, който трябва да се крие!
Дризт се усмихна. Едва преди няколко дни думите на Ентрери сигурно щяха да го жегнат болезнено, ала сега, след онова, което бе научил от Кати-Бри, те му се сториха кухи и смешни.
— Онова, с което се гордееш, убиецо, е безполезна лъжа. Ти не си нищо повече от един зареден арбалет, безчувствено оръжие, което никога няма да разбере какво значи да живееш истински.
И той закрачи към убиеца, убеден в правотата на онова, което се канеше да направи.
Изпълнен със същата самоувереност, Ентрери тръгна към него.
— Удари последният ти час, елфе! — изплю се той.
Уолфгар бързо отскочи назад. Щитозъб политаше ту наляво, ту надясно в отчаян опит да отбива неспирните атаки на чудовището. Младежът знаеше, че няма да успее да държи неуморимия звяр настрани още дълго. Трябваше да измисли начин не само да се защитава, но и сам да напада.