Спусна се нощ, а конете им все така препускаха. Най-сетне, когато слънцето за втори път изплува на хоризонта зад тях, двамата усетиха милувката на соления бриз и видяха високите кули на Града на бездънните води да се издигат в далечината пред тях. Двамата спряха върху високия хълм, който представляваше източната граница на прочутия Град на чудесата и се вгледаха надолу. Ако Уолфгар бе смаян, когато за първи път съзря Лускан, сега бе напълно поразен — Градът на бездънните води, перлата на Севера и най-голямото пристанище в целите Царства, беше десет пъти по-голям от Лускан. Изтегнал се лениво между крепостните стени, той се спускаше към брега на океана и сякаш нямаше край — докъдето стигаше погледа, се издигаха безброй високи покриви и островърхи кули.
— Колко ли хора живеят тук? — ахна Уолфгар.
— Около стотина племена като твоето могат да се подслонят зад тези стени — отвърна елфът.
Уолфгар очевидно бе притеснен и това разтревожи Дризт. Младият варварин нямаше опит с големите градове — първият му досег с подобно място, посещението им в Лускан, замалко не бе имало пагубни последици. А ето че сега пред тях бе Градът на бездънните води — десет пъти по-голям, десет пъти по-многолюден и десет пъти по-опасен.
Уолфгар като че ли се посъвзе от смайването си и на Дризт не му оставаше друго, освен да се осланя на разума, и зрелостта на младежа. Ала сега елфът трябваше да се пребори със собствените си съмнения и опасения. Предпазливо, сякаш се боеше да не се опари, той извади маската от раницата си.
Уолфгар разбираше отчаяната нужда, която тласкаше елфа да направи нещо, което го плашеше, разбираше и колебанието му и в очите му, когато погледна към Дризт, се четеше искрено съчувствие. Младежът не знаеше дали той самият е способен на такава смелост… дори ако животът на Риджис зависеше от неговото решение.
Дризт завъртя простата маска в ръцете си и се зачуди докъде се простираше магията й. Знаеше, че това не е обикновена маска — чувствителните му пръсти съвсем ясно усещаха силата, заключена в нея. Дали щеше просто да промени лицето му или щеше да отнеме самата му същност? И преди бе чувал за магически предмети, които, веднъж сложени, повече не можеха да бъдат свалени.
— Кой знае, може пък да те приемат и така — каза Уолфгар.
Дризт въздъхна и се усмихна — вече бе взел решение.
— Не. Войниците от Града на чудесата никога няма да отворят портите за един Елф на мрака, както и няма да се намери капитан, който да ме допусне на кораба си.
Без да се колебае повече, Дризт сложи маската върху лицето си.
За миг не се случи нищо и той започна да се чуди дали всичките му притеснения нямаше да се окажат напразни и дали това не бе само една най-обикновена маска.
— Нищо — засмя се той неловко след няколко секунди, а в гласа му се долавяха нотки на облекчение. — Май, че не…
В този миг видя изуменото изражение на приятеля си и спря по средата на изречението.
Уолфгар бръкна в раницата си и извади лъскава метална чаша.
— Погледни — каза той и му подаде импровизираното огледало.
Дризт пое чашата с треперещи ръце — ръце, които затрепериха още по-силно, когато елфът внезапно осъзна, че вече не са черни — и я поднесе към лицето си. Отражението беше мътно, още повече, че яркото сутрешно слънце заслепяваше очите му, ала Дризт бе сигурен в това, което виждаше. Чертите му си бяха останали същите, ала черната му кожа сега имаше златистия цвят на Светъл елф. Дългата му, снежнобяла коса, бе искрящо руса, сякаш бе уловила лъчите на слънцето и ги държеше в плен.
Единствено очите му си бяха същите — дълбоки, лавандулови езерца, на дъното на които искреше ясна светлина. Нямаше магия на този свят, която да затъмни блясъка на тези очи и Дризт усети облекчение при мисълта, че вътре в себе си бе останал същия.
Въпреки това, тази драстична промяна го смущаваше и той не знаеше как да реагира. Погледна към Уолфгар за одобрение, а в очите му се четеше притеснение.
— Доколкото виждам — каза варваринът с кисел вид, — по нищо не се различаваш от който и да е красив елфически воин. Не една девойка ще поруменее и ще извърне очи, когато минеш покрай нея.
Дризт погледна надолу и се опита да прикрие неудобството от думите на приятеля си.
— Само че на мен не ми харесва — откровено каза Уолфгар. — Изобщо не ми харесва.
Дризт вдигна очи и го погледна крадешком.
— А още по-малко ми харесва изражението ти и неудобството, което изпитваш — продължи Уолфгар, очевидно разтревожен. — Бил съм се с великани и дракони, без да изпитам и капка страх. Ала мисълта да се изправя срещу Дризт До’Урден би ме накарала да се разтреперя… както би ужасила и най-храбрия воин. Не забравяй кой си, доблестни скиталецо!