Той се обърна към Уолфгар, за да се увери, че маската наистина е на лицето му, и замалко не се изсмя с глас, когато разбра, че не той бе приковал изумените погледи на тълпата. През последните няколко години двамата с Уолфгар бяха непрекъснато заедно и той отдавна бе свикнал с исполинската фигура на своя приятел. Висок два метра, с огромни мускули, които заякваха все повече с всяка изминала година, Уолфгар крачеше по улицата гордо изпъчен и цялото му същество излъчваше спокойна увереност в собствените сили. Щитозъб небрежно се поклащаше върху рамото му.
Този млад мъж щеше да изпъква дори сред най-великите воини на Царствата.
— За първи път погледите на всички не са приковани върху мен — усмихна се Дризт.
— Свали си маската, елфе, та да престанат да ме зяпат! — рече Уолфгар, а лицето му почервеня от неочаквания прилив на кръв.
— Бих го направил, стига да не беше Риджис — отвърна Дризт и му смигна.
„Гербът на русалката“ по нищо не се отличаваше от останалите пивници, с които бе пълна тази част на града. От прозорците и вратата се носеха викове и наздравици, във въздуха тегнеше миризмата на вино и евтина бира. Пред вратата се бяха скупчили група нехранимайковци, бутаха се един друг и ругаеха мъжете, които само допреди миг бяха наричали приятели.
Дризт притеснено погледна към Уолфгар. Единствения път, когато се бе оказал на подобно място, в „Закривената сабя“ в Лускан, младият му приятел бе помел пивницата и половината й гости в една свада. Със своите непоклатими идеали, Уолфгар изобщо не бе на мястото си в безпринципния свят на градските кръчми.
В този миг Орлпар излезе от „Герба на русалката“ и сръчно си запроправя път през групата грубияни пред вратата.
— Дюдермонт е вътре — прошепна той с крайчеца на устата си, докато минаваше покрай Дризт и Уолфгар, давайки си вид, че изобщо не ги познава. — Висок, със синьо палто и руса брада.
Уолфгар се накани да каже нещо, ала Дризт, който добре разбираше желанието на Орлпар да запази всичко в тайна, му даде знак да го последва в кръчмата.
Двамата приятели продължиха напред необезпокоявани — нехранимайковците не само не ги спряха, ами дори се отдръпваха от пътя им, без да откъсват очи от Уолфгар.
— Бънго ще му даде да се разбере! — прошепна един от тях, когато двамата приятели влязоха в кръчмата.
— Ама гледката хич няма да е за изпускане! — изсмя се друг.
Този разговор не убягна от острия слух на елфа и той отново хвърли притеснен поглед на грамадния си приятел — исполинският му ръст винаги му навличаше подобни неприятности.
Отвътре „Гербът на русалката“ по нищо не се различаваше от всяка друга пристанищна кръчма. Въздухът бе наситен с дима на екзотичен тютюн и тежкия мирис на вкиснала бира. Неколцина пияни моряци хъркаха по масите или облегнати на стената, докато други се мотаеха напред-назад и разливаха чашите си върху останалите (често пъти далеч по-трезви) посетители, които от своя страна поваляха досадниците на земята. Уолфгар се зачуди колко ли от тях бяха изпуснали отплаването на своите кораби. Дали щяха да се наливат тук, докато не изхарчеха и последния си грош, само за да бъдат изритани след това на улицата — без пари, без работа и без подслон?
— За втори път виждам истинското лице на големия град — прошепна Уолфгар на Дризт, — и за втори път ме обзема болезнен копнеж по пътя!
— Копнееш за гоблини и дракони? — весело се засмя Дризт и го поведе към една празна маса близо до бара.
— Предпочитам ги пред сганта, която се събира тук — отбеляза Уолфгар.
Сервитьорката се появи още преди да успеят да седнат.
— Какво ще желаете? — рече тя разсеяно — отдавна бе изгубила интерес към посетителите, на които прислужваше.
— Вода — рязко отвърна варваринът.
— И вино — побърза да добави Дризт, а златната монета, която даде на жената, веднага изтри намръщеното изражение от лицето й.
— Това трябва да е Дюдермонт — Уолфгар посочи някакъв висок мъж, който се облягаше на бара и набързо пресече всякакви забележки от страна на елфа за това как се бе отнесъл със сервитьорката.