— Разкарайте се оттук! — сопна се той на своите приятелчета.
Разочаровани и объркани, те замърмориха недоволно, но започнаха да се разотиват — не смееха да не се подчинят на главатаря си.
Нехранимайкото, който стоеше зад Уолфгар, го ръгна още един път в гърба, после се присъедини към другарите си на бара.
— Мъдър ход — отбеляза Дюдермонт.
— И за двамата — съгласи се Дризт и успокоено се облегна на бара.
— Имате ли друга работа в града? — попита капитанът.
Елфът поклати глава.
— Не. Води ни към кораба. Боя се, че Градът на бездънните води може да ни докара само неприятности.
Ясното безоблачно небе бе обсипано с хиляди звезди. Те се протягаха от кадифеното си ложе, сякаш искаха да достигнат блещукащите светлинки на града и запалваха северния хоризонт. Уолфгар намери Дризт на горната палуба, унесен от безмълвното спокойствие на морето.
— Ще ми се да се върна някой ден — проговори Уолфгар, като видя, че приятелят му гледа назад, към отдалечаващия се град.
— За да си уредиш сметките с един пиян побойник и жалките му приятелчета — довърши Дризт вместо него.
Уолфгар се усмихна, но смехът му секна, когато елфът рязко се обърна към него.
— И защо? Да не би като го победиш да заемеш мястото му в „Герба на русалката“?
— Животът, който води, съвсем не е за завиждане — съгласи се Уолфгар и се засмя притеснено.
— Тогава го остави на Бънго — заключи Дризт и отново обърна очи към далечните светлини на града.
Уолфгар отново стана сериозен.
Минутите течаха. Единственият звук, който нарушаваше дълбоката тишина, бе плясъкът на вълните покрай носа на „Морския дух“. Внезапно, тласкан от някакъв необясним порив, Дризт извади Сиянието от ножницата си. Прекрасният ятаган оживя в ръката му и заискри с онази магическа светлина, на която дължеше името си.
— Подхожда ти — отбеляза Уолфгар.
— Верен другар — съгласи се Дризт, изучавайки сложната резба от руни и символи върху извитото острие.
Мисълта му се отправи към един друг магически ятаган, който бе притежавал някога, оръжие, което бе открил в бърлогата на дракона, когото двамата с Уолфгар бяха погубили преди време. Онзи ятаган също му бе служил вярно. Дело на ледена магия, той бе истинско проклятие за всички огнени създания — и той, и онзи, който го владееше, бяха недосегаеми дори за най-изпепеляващия пламък. Верен другар на елфа, този ятаган веднъж дори го бе избавил от сигурната и жестока смърт в лапите на един демон.
Дризт погледна приятеля си.
— Мислех си за нашия първи дракон — отговори той на неизречения въпрос на варварина. — Ти и аз сами в онази ледена пещера, изправени срещу Смразяващия. Страховит противник се оказа той.
— Щеше да ни победи, ако не бяхме извадили късмет с онази ледена висулка над гърба му — рече Уолфгар.
— Късмет? — повтори Дризт. — Може би. Ала много по-често онова, което наричаме късмет, е всъщност преимуществото, което истинският войн получава, когато съумее да избере най-добрия начин за действие.
Тази похвала бе предназначена за Уолфгар, тъй като именно той бе съборил острата висулка от тавана, така че да прониже смъртоносно дракона.
— Жалко, че ятаганът, който намерих в бърлогата на Смразяващия, не е тук сега, за да прави компания на Сиянието — рече Дризт.
— Да — съгласи се Уолфгар и се усмихна при спомена за приключенията, които беше преживял рамо до рамо с елфа. — Уви, той падна в Клисурата на Гарумн заедно с Бруенор.
Дризт се сепна сякаш го бяха залели с ледена вода. Един ярък образ, който никога нямаше да забрави, нахлу в съзнанието му, едновременно обнадеждаващ и плашещ — образът на Бруенор Бойния чук, който изчезва в бездната на гърба на обхванатия от пламъци дракон.
Обхванат от пламъци дракон!
За първи път, откакто познаваше сдържания елф, Уолфгар чу гласът му да трепери:
— Бруенор е носел моето оръжие?
5
Пепел
Помещението беше празно, огънят вече догаряше. Той знаеше, че в съседната стая има дуергари, сиви джуджета, а вратата беше открехната, но трябваше да рискува. Из тази част на тунелите беше пълно със сивата сган и да продължи напред без да се предреши ставаше невъзможно.