Шмугна се в стаята, мина покрай открехнатата врата на пръсти и като остави митралната си брадва на земята, коленичи край огнището. Червената жарава го накара да изтръпне, макар че когато бръкна в пепелта изобщо не усети болка.
Няколко секунди по-късно вратата зад него се отвори и той побърза да размаже последната шепа пепел върху лицето си, надявайки се, че е успял да прикрие издайническия червен цвят на брадата си и бялата кожа на дългия си нос.
— К’во дириш тука? — разнесе се груб глас зад гърба му.
Покритото с пепел джудже духна върху въглените и от жаравата се показа малко пламъче.
— Дойдох да се сгрея и да си отдъхна за малко — отвърна то и като взе брадвата си от земята, се изправи.
Две сиви джуджета прекосиха стаята и застанаха пред него, но не извадиха оръжията си.
— Кой си пък ти? — попита едното. — Не си от рода Макадък и мястото ти не е в тез’ тунели!
— Туктук от рода Трилк — излъга непознатото джудже, използвайки името на един дуергар, когото бе посякло едва предишната сутрин. — Патрулирах си, както винаги и взех, че се изгубих! Добре, че намерих таз’ стая, та да се сгрея малко!
Двете сиви джуджета се спогледаха, после отново обърнаха поглед към непознатия, а в очите им се четеше подозрение. Вече бяха чули странните слухове, които се носеха от няколко седмици (всъщност, откакто Мракометния, техният повелител, бе паднал в бездната) — слухове за убити дуергари, често обезглавени тела бяха намирани в крайните тунели. А и защо непознатият беше сам? Къде бяха останалите стражи? Освен това родът Трилк прекрасно знаеше, че трябва да се държи настрани от тунелите на рода Макадък.
А и защо, запита се един от дуергарите, в брадата на непознатия имаше рижо петно?
Джуджето усети, че двамата дуергари започват да се съмняват и разбра, че играта няма да продължи още дълго.
— Загубих двама от другарите си — каза то. — Някакъв Мрачен елф беше.
Очите на дуергарите се разшириха и непознатото джудже се усмихна скришом — както и очакваше, самото споменаване на Мрачните елфи ужаси сивите джуджета и му подари няколко безценни секунди.
— Ама си струваше — продължи то и вдигна брадвата. — Намерих си отлично оръжие. Вижте!
Единият от дуергарите се наведе, впечатлен от лъскавата брадва, и червенобрадото джудже, навярно за да му я покаже по-добре, с всичка сила я стовари върху лицето му. Другият дуергар бързо посегна към меча си, но не успя дори да го извади, преди да получи страховит удар с дръжката на секирата. Стаята се завъртя около него и той залитна назад, но въпреки зашеметяващата болка разбра, че е дошъл краят му, цял миг преди искрящото острие да се вреже във врата му.
От съседната стая нахлуха още две сиви джуджета с оръжия в ръце.
— Извикай помощ! — изкрещя едното и се хвърли в боя, докато другото се втурна към отсрещната врата.
Късметът и този път бе на страната на червенобрадото джудже. То с всички сили ритна някакъв предмет, който се търкаляше по пода и го запрати към бягащото джудже, докато в същото време отбиваше ударите на новия враг със златния си щит.
Джуджето, което се опитваше да повика помощ, почти бе достигнало вратата, когато нещо се търкулна между краката му и го запрати по очи на пода. Дуергарът се изправи на крака и се накани да се втурне напред, но внезапно се преви надве, мъчейки се да не повърне — беше видял какво го бе препънало.
Главата на един от неговите другари.
Червенобрадото джудже с лекота успя да избегне удара на противника си и се хвърли към другия край на стаята. Златният му шлем се стовари върху коленичилото джудже, което още се бореше с отвращението си, и размаза главата му в каменната стена.
Ала в този миг късметът му изневери — то успя да спре устрема си и падна на едно коляно, превръщайки се в прекрасна мишена за четвъртия дуергар. Червенобрадият вдигна щита високо над себе си, за да се предпази от меча на нападателя си, после замахна ниско, опитвайки се да посече краката му.
Дуергарът успя да отскочи в последния момент, отървавайки се само с една драскотина. Преди да успее да възстанови равновесието си и да нанесе втори удар, натрапникът вече се бе изправил на крака и го очакваше.
— Вече си леш! — изръмжа джуджето.
— Кой си ти? — настоя дуергарът. — Не си от моя род, т’ва е сигурно!
Върху покритото с пепел лице на непознатия се разля искрящо бяла усмивка.
— Боен чук, туй е моето име! — гордо заяви той и посочи чашата пенещо се пиво, която блестеше върху златния щит — герба на рода Боен чук. — Бруенор Бойният чук, законният крал на Митрал Хол!