Бруенор тихичко се изсмя, когато видя сивото лице на дуергара да придобива мъртвешки бял оттенък. Дуергарът се обърна към вратата — този враг бе прекалено могъщ за него. Отчаян и ужасен, той хукна към преддверието, опитвайки се да затръшне вратата след себе си.
Бруенор бързо разбра какво бе намислило джуджето и успя да промуши крака си през вратата, преди противникът му да я затвори. После подпря дървото с рамо и дуергарът полетя навътре, събаряйки някакъв стол и една маса.
Бруенор смело влезе в преддверието, без да се бои, че вътре може да има още сиви джуджета.
Сега, когато нямаше накъде да бяга, отчаянието вля нови сили в тялото му и дуергарът се нахвърли върху противника си, вдигнал щит пред себе си и размахал меч над главата. Бруенор с лекота отби удара на нападателя си, после стовари митралната брадва върху щита му. Само че той също бе от митрал и брадвата беше безсилна срещу него. Ала Бруенор бе вложил толкова сила в този удар, че кожените каишки на щита се скъсаха, а ръката на дуергарът се вцепени от болка. Със силен звън щитът тупна на земята. Сивото джудже изкрещя ужасено и се опита да прикрие гърдите си с късия си меч.
Златният щит на Бруенор се стовари върху десницата на дуергара и строши лакътя му. Раненото джудже залитна и брадвата на Бруенор проблесна във въздуха.
Върху пода се търкулна още една дуергарска глава.
Бруенор изръмжа, доволен от добре свършената работа, после се върна обратно в по-голямата стая. Дуергарът до вратата тъкмо идваше на себе си, когато щитът на Бруенор се стовари върху него и той отново се блъсна в каменната стена.
— Двадесет и две — промърмори Бруенор — толкова сиви джуджета беше погубил през седмиците, които бе прекарал тук.
После предпазливо надникна в тъмния коридор. Всичко изглеждаше спокойно. Той затвори вратата безшумно и се върна при огнището, за да оправи маскировката си.
След страховитото пропадане в Клисурата на Гарумн на гърба на горящия дракон, Бруенор бе изгубил свяст. Няколко дни по-късно, без да може да повярва, че е още жив, той отвори очи. Разбра, че драконът е мъртъв още преди да се огледа наоколо, макар да не можеше да разбере защо той самият, легнал върху все още тлеещия труп на чудовището, не се бе превърнал в прах и пепел.
В бездната царяха мрак и тишина и нямаше как да разбере колко време бе лежал в несвяст. Знаеше обаче, че приятелите му, ако се бяха спасили от прииждащите дуергари, най-вероятно вече бяха успели да достигнат изхода и закрилата на света навън.
А и Дризт беше жив! Образът на лавандуловите очи на елфа, които се взираха в него от стената на клисурата, докато драконът пропадаше надолу, се бе запечатал дълбоко в съзнанието на Бруенор. Дори и сега, седмици по-късно (поне доколкото можеше да прецени тук долу), образът на непобедимия Дризт До’Урден изникваше в съзнанието му всеки път, когато към сърцето му започнеше да пълзи отчаяние. Бруенор не можеше да се изкатери по стените на пропастта — те бяха прекалено отвесни и гладки. Единственият изход, който му оставаше, бе да тръгне по тунела, започващ от дъното на клисурата, и да се изкачи до мините.
До мините и пълчищата сиви джуджета, които сега, когато техният повелител (драконът, който Бруенор бе убил) бе мъртъв, бяха още по-бдителни.
Беше успял да стигне далеч и всяка нова крачка го приближаваше още мъничко до повърхността и жадуваната свобода. Ала колкото повече се приближаваше до спасението си, толкова по-близо се намираше и до мястото, където имаше най-много сиви джуджета. Дори оттук чуваше боботенето на пещите в подземния град, а там несъмнено гъмжеше от сивата паплач. Само че, за да се добере до тунелите, които водеха до горните нива, Бруенор трябваше да мине точно оттам.
Той знаеше, че маскировката му не би издържала едно по-внимателно вглеждане дори тук, в мрака на мините. Какво оставаше тогава за подземния град, където огньовете в огромните пещи не угасваха и за миг и, където имаше хиляди дуергари!
Бруенор отхвърли тези мисли и продължи да търка лицето си с пепел. Нямаше смисъл да се тревожи отсега, все щеше да измисли нещо. Той вдигна брадвата и щита и тръгна към вратата.
Тъкмо се канеше да излезе в коридора, когато видя, че упоритият дуергар, който лежеше до вратата, се бе посъвзел и се мъчи да се изправи на крака. Бруенор поклати глава, а по устните му плъзна суха усмивка.