Вярвам, че грешат, макар в действителност и аз да не знам със сигурност какво ни очаква извън обвивката на нашите смъртни тела. Затова и съм създание на надеждата и вярата. Надявам се, че Закнафейн е успял да намери вечен покой и щастие и се моля с цялото си сърце отново да го срещна, когато прекрача прага на отвъдния живот.
Онова обаче, което никога няма да приема и, което за мен е най-голямото зло у обичаите на тези хора, е поведението на техните „пророци“ които се възползват от най-първичния страх на жителите на този свят, страха от смъртта, за да получат онова, което искат.
— Дайте на храма! — кънтят техните викове и проглушават ушите на поклонниците. — Само така ще постигнете спасение!
Има и още по-изкусни проповедници, които не настояват за златото на вярващите… поне не направо. Те убеждават последователите си, че ако са наистина добри и благочестиви, ако наистина са предопределени да познаят онова блаженство, което жреците им обещават, сами ще поискат да им дадат парите си.
Освен всички тях, в Торил е пълно и с такива, които не спират да вещаят края на света. Те тръбят на всеослушание, че краят наближава и изискват от последователите си покаяние и робско покорство.
Всичко това ме кара да въздъхвам с тъга. Защото смъртта е не само най-голямата загадка в живота ни, но и най-личното откровение. Никой от нас не знае истината за нея (не и докато не удари последният му час) и затова никой не може — с ръка на сърцето и с чиста съвест — да убеди другите в истинността на собствените си вярвания.
Това е път, който всеки трябва да измине сам, но той вече не ме плаши — аз приех неизбежното и вече не съм негов роб. Осъзнаването на собствената ми тленност ме научи да ценя онези векове, години, месеци, дни, дори часове, които ми остават. Това е единственото съществувание, което мога да управлявам, и да похабя безценните часове от живота си в страх пред онова, което не мога да избегна, е глупаво. Точно толкова глупаво, колкото да вярвам подсъзнателно, че съм безсмъртен и да не успея да се насладя на онези скъпоценни мигове живот, които са ми дадени.
Смъртта съществува и аз не мога да променя това. Единственото, което мога да направя, е да се погрижа да придам колкото се може повече смисъл на онези дни, които ми остават.
1
Здрачната кула
— Изгубихме цял ден, ако не и повече! — недоволно се обади варваринът и дръпна юздите на коня си, поглеждайки назад към хоризонта, зад който слънцето току-що се бе скрило. — Даже и в този момент убиецът се отдалечава от нас!
— Не мисля, че сбъркахме, когато последвахме съвета на Харкъл — отвърна Дризт До’Урден, Елфът на мрака. — Той не би ни подвел.
Сега, когато слънчевите лъчи вече гаснеха, Дризт отметна качулката на черния си плащ и снежнобелите къдрици се разпиляха по раменете му.
Уолфгар посочи към високите борови дървета, които се издигаха недалеч от тях.
— Това трябва да е горичката, за която спомена Харкъл Харпъл — каза той, — обаче не виждам нито кула, нито каквито и да било следи, че някога в тази пустош се е издигала и най-жалката колиба.
Дризт, чиито лавандулови очи можеха да пронижат и най-черния мрак, се вгледа натам, накъдето сочеше приятелят му, мъчейки се да открие нещо, с което да обори думите му. Това със сигурност беше мястото, за което им бе говорил Харкъл — недалеч от тях се намираше малко езерце и отвъд него започваше Гората на вечната пролет.
— Горе главата! Харкъл каза, че ако искаме да открием дома на Малкор, трябва да сме много търпеливи — напомни елфът на младия си приятел. — А ние сме тук едва от час.
— Той се отдалечава все повече — едва чуто промърмори Уолфгар, ала притесненият му шепот не убягна от острия слух на Дризт.
Младежът бе прав, поне донякъде, каза си елфът и в ушите му отново зазвучаха думите на селянина, който бяха срещнали по пътя си. Той им бе разказал за един тъмен мъж, наметнат с плащ, който водел със себе си полуръст. Двамата яздели и това, както и времето, когато го бяха забелязали, ясно говореше, че Ентрери има поне десетдневна преднина и се движи доста бързо.
Ала Дризт, който вече се бе изправял срещу убиеца, знаеше колко трудна е задачата, с която се бе нагърбил, и сега бе твърдо решен да получи всяко възможно съдействие, за да спаси Риджис от лапите му. Бяха разбрали от фермера, че той е жив, а и Дризт бе убеден, че Ентрери няма намерение да наранява полуръста, преди да достигнат Калимпорт.