Той за трети път блъсна главата на джуджето в стената и докато то се свличаше на земята, стовари брадвата си върху лицето му — този път дуергарът вече нямаше да се събуди.
— Двадесет и две! — повтори Бруенор мрачно и навлезе в тунела.
Хлопването на вратата отекна в черния мрак, а когато най-сетне затихна, Бруенор отново чу тътена на пещите.
Подземният град — единственият му шанс за спасение.
Той пое дълбоко дъх, после преметна брадвата си през рамо и закрачи напред, по посока на мамещия звук.
Време бе да се залавя за работа.
След многобройни извивки и завои, тунелът най-сетне отстъпи място на ниско преддверие, което водеше до ярко осветена галерия.
За първи път от почти два века насам, Бруенор Бойният чук отново съзря великия подземен град на Митрал Хол. Той бе построен в една огромна пропаст, във високите отвесни стени бяха изсечени безброй стъпала, а на всяко ниво имаше десетки богато украсени врати. Някога това внушително творение на джуджешките майстори не само бе приютявало целия род Боен чук, но и бе посрещало многобройни гости.
Всичко тук бе точно такова, каквото Бруенор си го спомняше; и сега, както и в отдавна отминалите дни на детството му, в много от пещите гореше ярък огън, а приземното ниво гъмжеше от приведените фигурки на работници. Колко пъти младият Бруенор и приятелите му бяха идвали тук, за да се полюбуват на великолепието на това място и да послушат песента на тежките чукове и дълбоките въздишки на огромните ковашки мехове!
Бруенор се изплю отвратено и прогони спомените — сега работилниците бяха осквернени, а приведените фигурки долу не бяха изкусните майстори от неговия род, а скверни сиви джуджета. Насили се да мисли за настоящето и за онова, което му предстоеше. Трябваше да намери начин да прекоси откритото помещение и да достигне стъпалата на отсрещната стена, откъдето започваше тунелът, който щеше да го отведе към горните нива.
Внезапно зад него се разнесе тропот на ботуши и той побърза да се шмугне обратно в закрилническите сенки на тунела. Пръстите му стиснаха дръжката на митралната брадва още по-здраво и той затаи дъх, чудейки се дали не бе ударил часът на сетния му подвиг. Неколцина тежковъоръжени стражи навлязоха в преддверието и продължиха напред, хвърляйки само бегъл поглед към тъмния тунел.
Бруенор си пое дълбоко дъх и се нахока задето се бе забавил толкова дълго. Не можеше да си позволи да загуби повече време — всеки миг прекаран тук, бе риск, който не си струваше да бъде поеман. Мозъкът му трескаво се мъчеше да измисли изход. Намираше се по средата на една от стените, пет нива над пода. Над пропастта бе прехвърлен мост, но той несъмнено бе добре охраняван. Освен това, щеше да бъде твърде подозрително, ако го хванеха да се разхожда на горните равнища, далеч от работата, която кипеше долу.
Най-доброто решение като че ли си оставаше да прекоси оживения под на пропастта. Тунелите, които тръгваха от отсрещната стена, (горе-долу от нивото, на което се намираше сега), щяха да го отведат до западния край на Залите, обратно в галерията, от която бяха тръгнали, когато успяха да отворят магическата врата. Това като че ли бе най-добрият план… ако успееше да прекоси гъмжащото от дуергари приземно ниво.
Той внимателно надникна изпод извития свод, с който свършваше тунелът и се огледа за сиви стражи. Наоколо нямаше никой и като си напомни, че бе крал — законният крал на Сребърните зали — Бруенор смело стъпи върху първото стъпало. Най-близкото стълбище започваше вдясно от него, но тъй като дуергарският патрул бе поел натам, той сметна, че ще е по-разумно да се държи настрани.
Увереността му нарастваше с всяка стъпка. Скоро покрай него минаха две сиви джуджета и той отвърна на небрежния им поздрав с леко кимване, без да забавя крачка.
Слезе по едно стълбище, после по още едно и изведнъж, без дори да успее да разбере кога се бе спуснал толкова ниско, се оказа облян от ярката светлина, хвърляна от огромните пещи — от пода го деляха само няколко метра. Той инстинктивно се сви, опитвайки се да се скрие от силната светлина, ала после се сети, че в действителност тя беше негов съюзник. Дуергарите бяха създания на мрака и нито бяха привикнали, нито обичаха светлината. Бруенор бързо забеляза, че сивите джуджета, които стояха долу, са нахлупили качулките си колкото се може по-ниско, за да предпазят очите си. Той побърза да направи същото — така маскировката му ставаше още по-добра. Долу като че цареше пълен хаос и Бруенор започна да вярва, че прекосяването на пода всъщност ще се окаже лесно като детска игра.