— Паякова отрова — меко каза тя. — Би убила всеки, освен джудже.
После отново го обви мрак.
Събуди се няколко часа по-късно и усети, че силите му бяха започнали да се завръщат. Опитвайки се да не вдига шум и да не привлича внимание върху себе си, Бруенор поотвори едното си око и се огледа наоколо. След като се увери, че всичките му вещи стояха подредени до огнището, той бавно обърна глава.
Намираше се в малка стаичка, която като че ли съставляваше цялата къщурка, тъй като единствената врата в помещението явно водеше навън. Жената, която бе видял преди (макар че до този момент Бруенор не бе съвсем сигурен дали не я бе сънувал), стоеше до вратата и се взираше в нощното небе, което тъмнееше отвъд прозореца. Косата й наистина бе сребърна и това не бе игра на отблясъците, хвърляни от пламъците в огнището. Ала не годините бяха посребрили тези коси, които искряха като скъпоценен метал, изпълнени с жизненост и блясък.
— Прекрасна лейди — обади се Бруенор с дрезгав глас, който пресекваше на всяка дума.
Жената се обърна и го погледна.
— Дали мога да получа нещичко за хапване? — попита Бруенор, когото нищо — дори най-необикновеното положение и най-приказните създания — не можеше да отклони от онова, което смяташе за най-важно в момента.
Жената се приближи до него и му помогна да седне. Бруенор отново усети, че го обвива черен мрак, но този път успя да се пребори с него.
— Само едно джудже! — промърмори жената, смаяна, че Бруенор бе успял да се съвземе след всичко, което го бе сполетяло.
Джуджето наклони глава на една страна и я погледна изпитателно.
— Знам коя си, лейди, но името сякаш ми убягва.
— Това няма значение — отвърна жената. — Ти преживя много, Бруенор от рода Боен чук.
Бруенор трепна при звука на името си и залитна, но жената му помогна да се изправи и продължи:
— Погрижих се за раните ти, влагайки всичките си умения, макар да се боях, че съм дошла твърде късно, за да поправя злото, сторено от паяковата отрова.
Бруенор сведе поглед към превързаната си ръка и споменът за срещата с ужасяващото чудовище го връхлетя с всичка сила.
— Колко дълго?
— Колко дълго си лежал върху счупената решетка не знам — отвърна жената. — Ала тук прекара повече от три дни… прекалено дълго, както сигурно ти нашепва коремът ти. Ще ида да приготвя нещо за хапване.
Тя се накани да се изправи, но Бруенор я сграбчи за ръката.
— Къде сме?
Милата усмивка на жената го накара да отслаби хватката си.
— На сигурно място, недалеч от решетката. Не исках да те местя.
Бруенор все още не разбираше.
— Тук ли живееш?
— О, не — засмя се жената и се изправи. — Къщурката е тук само временно. Ще изчезне при първия слънчев лъч, стига да можеш да пътуваш.
Когато чу жената да говори за магия, Бруенор най-сетне се сети коя бе тя.
— Ти си господарката на Лунния град! — провикна се той.
— Лунен лъч Алустриел — поклони се тя. — Добра среща, благородни кралю!
— Крал? — отвратено повтори Бруенор. — Залите отдавна са в ръцете на сивата сган.
— Ще видим — промълви Алустриел.
Ала Бруенор не я чу — единственото, за което можеше да мисли сега, бяха неговите приятели — Дризт, Уолфгар и Риджис, и най-вече Кати-Бри, радостта на неговия живот.
— А приятелите ми? — примоли се той. — Знаеш ли нещо за приятелите ми?
— Бъди спокоен — отвърна Сребърната лейди. — Те също успяха да избягат от Митрал Хол, всички до един.
— Дори и елфът?
Алустриел кимна:
— Дризт До’Урден не можеше да загине в древното царство на своя най-скъп приятел.
Думите на Сребърната лейди пробудиха още един спомен в съзнанието на джуджето:
— Ти си го срещала и преди. Когато отивахме към Митрал Хол. Ти ни показа пътя. Ето откъде знаеш името ми.
— Както и къде да те потърся — добави Алустриел. — Твоите приятели те мислят за мъртъв и скърбят за теб. Ала аз съм магьосница и мога да говоря с други светове и техните обитатели, а срещите с тях често ми разкриват много интересни неща. Когато духът на Моркай (мой приятел и добър магьосник, който напусна този свят преди няколко години) дойде при мен и ми показа образа на едно джудже, което виси наполовина от една дупка в тази част на планината, разбрах какво се бе случило с Бруенор Бойния чук. Оставаше ми само да се надявам, че вече не е твърде късно.