Къщата се издигаше на три етажа, а още два бяха скрити под земята. Най-пищен беше последният, който се състоеше от пет стаи (една голяма, осмоъгълна зала в средата и четири по-малки стаички, разположени симетрично около нея) и който бе създаден за удобството на един-единствен човек — Пук паша. Той беше ръководителят на гилдията, мозъкът, който стоеше зад сложната, добре организирана мрежа от крадци и разбойници, която бе оплела цял Калимпорт. Всичко, с което неговите подчинени успееха да се сдобият, неизменно минаваше най-напред пред неговите очи.
В този момент Пук неспокойно крачеше из осмоъгълната стая на най-горния етаж (мястото, където приемаше своите посетители) като спираше от време на време, за да потупа гладкия врат на леопарда, който лежеше до стола му. Върху лицето на пашата бе изписано необичайно за него притеснение и когато не галеше огромния леопард, нервно потриваше ръце.
Дрехите му бяха изтъкани от най-фина сърма, ала с изключение на брошката, с която закопчаваше одеждите си, Пук не носеше други украшения (макар в усмивката му издайнически да проблясваха няколко златни зъба) — нещо, което рязко го отличаваше от мнозина хора, заемащи положение като неговото. В действителност Пук изглеждаше като умалено копие на някой от четиримата великани — евнуси, които охраняваха стаята — доста невзрачен външен вид за човека, който с помощта на медения си език (а и с други, по-мрачни методи) бе покорил не един владетел и чието име бе достатъчно, за да накара и най-закоравелия уличен главорез да побегне ужасен.
Откъм вратата, която водеше към долното ниво, долетя силно почукване и Пук стреснато вдигна поглед. Поколеба се за миг, убеждавайки сам себе си, че като се забави, ще накара посетителя да се гърчи от притеснение, макар всъщност да се нуждаеше от тези секунди, за да се овладее. Най-сетне кимна на един от евнусите и тръгна към богато украсения трон, който стоеше върху невисока платформа, издигната в средата на стаята. Там разсеяно погали огромната котка и зачака.
Много скоро в залата влезе възслаб мъж и с наперена крачка се отправи към него. В ръката си държеше тънка шпага, а късата му черна пелерина се развяваше зад него. Гъсти кафяви къдрици се виеха по врата му и влизаха в яката на наметката, образувайки неголяма издутина на тила. Носеше прости тъмни дрехи, опасани с десетки каишки, от които висяха торбички и проблясваха ками, както и други чудновати оръжия. Високите му кожени ботуши бяха станали съвсем гладки от дългото носене и не издаваха дори и най-слабо проскърцване. Единственият звук, който се чуваше, бе глухият тропот на отмерените му стъпки, докато се приближаваше към пашата.
— Как си, Пук? — небрежно поздрави той.
Очите на Пук се присвиха при вида на човека-плъх.
— О, това си бил ти, Раситър — отвърна той.
Раситър се приближи до трона и се поклони небрежно, хвърляйки неприязнен поглед към огромния леопард. С широка усмивка, която разкри развалените му зъби, той сложи крак върху облегалката на трона и се приведе към Пук така, че пашата почувства горещия му дъх върху лицето си.
Пук погледна ботуша, който мърсеше прекрасния му трон, после вдигна очи, усмихвайки се (както забеляза дори недодяланият Раситър) прекалено подкупващо. Мършавият човек се досети, че навярно бе отишъл твърде далеч и побърза да свали крака си от стола, отстъпвайки крачка назад.
Усмивката на Пук се стопи, а с нея се изпари и раздразнението му.
— Направи ли го? — попита той.
Раситър замалко не се изсмя с глас.
— Разбира се! — отвърна той и извади скъпоценна перлена огърлица от кесията си.
При вида на украшението Пук (точно както Раситър бе очаквал) се смръщи.
— Винаги ли трябва да ги убиваш? — просъска той.
Раситър сви рамене и прибра огърлицата обратно в кесията си.
— Каза, че искаш да я премахна и аз сторих точно това.
Пук с всички сили стисна облегалките на трона.