— Казах, че не искам да ми се пречка, докато не свърша работата!
— Тя знаеше твърде много — спокойно рече Раситър и отегчено заразглежда ноктите си.
— Тя беше ценна! — Пук вече бе успял да си възвърне самообладанието.
Малцина бяха онези, които можеха да разярят Пук паша така бързо, както Раситър, а още по-малко бяха онези, които биха оцелели след това.
— Една на хиляда — изсмя се Раситър.
В този момент една от страничните врати се отвори и в стаята пристъпи възрастен човек, облечен с пурпурна мантия с избродирани златни звезди и полумесеци. Вместо закопчалка, на върха на високия му тюрбан проблясваше грамаден брилянт.
— Трябва… — започна той.
— Не сега, Ла Вал — прекъсна го Пук, без да го погледне.
— Но, господарю…
Очите на Пук отново се присвиха заплашително, а устните му заприличаха на тънка чертица, която някой сякаш бе драснал върху побелялото му лице. Възрастният мъж се поклони извинително и излезе от стаята, като внимаваше да не вдига шум.
— Прекрасно! — избухна в смях Раситър.
— Би трябвало да се поучиш от Ла Вал!
— О, хайде, Пук, та нали сме съдружници! — отвърна Раситър и пристъпи към един от двата прозореца в стаята, онзи, който гледаше на юг — към кея и откритото море.
— Тази нощ ще има пълнолуние! — възбудено рече той и рязко се обърна към Пук. — Защо не дойдеш и ти, Пук! Ще има истинско пиршество.
При мисълта за зловещите ястия, които Раситър и останалите плъхочовеци щяха да сложат на масата, Пук паша усети, че го побиват студени тръпки и му се повдига. Кой знае, може би тя още не бе мъртва…
Пук разтърси глава, мъчейки се да прогони отвратителната мисъл.
— Боя се, че ще трябва да ти откажа — тихо каза той.
Раситър прекрасно разбираше (а може би и нарочно бе предизвикал) отвращението, което се надигаше в гърдите на Пук сега. Плъхочовекът отново се приближи до трона и сложи мръсния си ботуш отгоре му, разкривайки острите си зъби отново в гнусна усмивка.
— Не знаеш какво изпускаш. Ала изборът е твой. Такава бе и нашата сделка — и като направи няколко крачки назад, той се поклони ниско. — Ти си господарят.
— Сделка, от която и ти, и твоите братя, спечелихте немалко — напомни му Пук.
Раситър се усмихна доволно и плесна с ръце.
— Не отричам, че много ни потръгна, откакто ти стоиш зад нас — съгласи се той и отново се поклони. — Прости дързостта ми, скъпи приятелю, ала не мога да сдържа радостта си от сполуката. А и днес е пълнолуние!
— Върви тогава, Раситър, пиршеството те чака.
Мършавият мъж се поклони за трети път, хвърли още един неприязнен поглед към леопарда и излезе от стаята.
Когато вратата се затвори зад гърба му, Пук докосна лицето си и прокара пръсти през грижливо оформената си, макар и доста оредяла, черна коса. После безпомощно отпусна глава на брадичката си и се надсмя над себе си и над неудобството, което предизвикваше у него Раситър, човекът плъх.
Пук погледна към вратата на харема, чудейки се дали да не иде там и да се опита да забрави за срещата с Раситър. В този миг си спомни за Ла Вал. Магьосникът никога не би го обезпокоил (особено, когато знаеше, че Раситър е там), ако не ставаше дума за нещо наистина важно.
Пук за последен път потупа мускулестия врат на любимото си животно и излезе през югоизточната врата на залата. Покоите на Ла Вал тънеха в полумрак, а самият той се взираше в глъбините на едно кристално кълбо и дори не усети, че в стаята има още някой. Пук, който не искаше да го прекъсва, безшумно седна срещу него на малката масичка и зачака, гледайки развеселено причудливата форма, която мътният кристал придаваше на рошавата брада на Ла Вал, докато той крачеше напред-назад от другата страна на масичката.
Най-сетне магьосникът вдигна поглед. Както винаги след среща с Раситър, върху лицето на Пук бе изписано напрежение.
— Убили са я, нали? — попита Ла Вал, макар да се досещаше за отговора.
— Отвращава ме до дъното на душата ми — отвърна Пук.
Магьосникът кимна.
— Ала не можеш да се откажеш от силата, която Раситър ти дава.
Ла Вал беше прав. През двете години, откакто Пук се бе съюзил с плъхочовеците, гилдията бе преуспяла и се бе превърнала в най-силната подземна организация в Калимпорт. Пашата можеше да живее преспокойно дори само от златото, което получаваше от крайбрежните търговци, за да ги защитава… от своите собствени хора. Дори капитаните на многобройните търговски кораби, които акостираха в града, бяха достатъчно благоразумни, че да не обръщат гръб на пратениците на Пук, когато ги срещнеха край пристанището.