Онези, които бяха достатъчно глупави да затворят кесиите си за тях, съвсем скоро разбираха колко жестоко бяха сгрешили.
Не, Пук не можеше да отрече ползата от Раситър и приятелчетата му. Въпреки това, пашата не хранеше никаква симпатия към отвратителните създания, които през деня изглеждаха напълно нормални, ала нощем се превръщаха в чудовища — наполовина хора, наполовина плъхове. Още по-малко харесваше начина, по който Раситър и събратята му работеха.
— Стига сме говорили за него — каза Пук и отпусна ръце върху черната кадифена покривка, с която бе застлана масичката. — Ще ми е нужен цял ден сред наложниците, за да се съвзема от срещата ни.
При тези думи върху устните му се разля широка усмивка — очевидно бе, че идеята за дълги часове, прекарани в харема, му допада.
— Какво искаше да ми кажеш преди малко? — попита Пук.
Сега бе ред на магьосника да се усмихне широко.
— Току-що говорих с Оберон от Балдуров яз — отвърна той с изпълнен със задоволство глас. — Научих нещо, което ще те накара да забравиш напълно разговора с Раситър.
Макар и изпълнен с любопитство, Пук остави Ла Вал да се наслади на играта си и търпеливо зачака отговора му. Магьосникът беше верен съюзник и най-близкото съответствие на приятел, което Пук имаше.
— Твоят палач се връща! — ликуващо заяви Ла Вал най-сетне.
За миг Пук се зачуди за какво ли говори магьосникът. После внезапно разбра и рязко се изправи.
— Ентрери? — ахна той, останал без дъх.
Ла Вал кимна и замалко не се разсмя от удоволствие.
Пук прокара пръсти през косата си. Три години. Ентрери, най-страховит измежду страховитите, се завръщаше при него след три дълги години. Той погледна към магьосника, а в очите му се четяха безброй въпроси.
— Заловил е полуръста — каза Ла Вал.
По лицето на Пук грейна широка усмивка и златните му зъби проблеснаха на светлината на свещта, докато той нетърпеливо се привеждаше напред.
Ла Вал бе истински щастлив, че може да зарадва господаря си като му съобщи новината, която Пук очакваше от толкова дълго време.
— Носи и рубинения медальон! — продължи Ла Вал и тържествуващо стовари юмрук върху масата.
— О, да! — възкликна Пук и доволният му смях огласи стаята.
Неговият рубин, най-скъпоценното нещо, което притежаваше. С помощта на магическите сили на камъка щеше да се сдобие с още повече власт и богатство. Хората не просто щяха да му се подчиняват, те сами щяха да искат да му слугуват.
— Е, Раситър — промърмори Пук под носа си, когато се сети за надмощието, което медальонът щеше да му даде над плъхочовека. — Отношенията ни са на път да се променят, мой миши приятелю!
— Ще имаш ли нужда от него, когато отново си възвърнеш медальона? — попита Ла Вал.
Пук сви рамене и погледна към малката завеска, която се полюляваше в другия край на стаята.
Тароския пръстен.
Само при мисълта за него лицето на Ла Вал се покри с мъртвешка бледност. Тароският пръстен беше могъщ магически предмет, който можеше да пренесе собственика си — или неговите врагове — през самите Равнини на съществуванието. Ала за силата му се плащаше висока цена. Дело на най-черно зло, Тароският пръстен като че ли черпеше могъществото си от жизнените сили на онзи, който го използваше — в малобройните случаи, когато му се бе наложило да прибегне до него, Ла Вал имаше чувството, че губи частица от себе си.
Магьосникът ненавиждаше Раситър, ала се надяваше, че господарят му ще намери начин да си уреди сметките с плъхочовека, без да се налага да прибягва до пръстена.
Ла Вал вдигна поглед и видя, че Пук го наблюдава внимателно.
— Разкажи ми още — нетърпеливо настоя той.
Ла Вал безпомощно сви рамене и постави длан върху кристалното кълбо.
— Аз самият не успях да ги зърна — каза той. — Артемис Ентрери винаги успява да се изплъзне от кълбото ми. Ала според Оберон не са далеч. Наближават северната граница на Калимшан, ако вече не са я достигнали. А и вятърът е попътен, господарю. Ще бъде тук след една-две седмици, не повече.
— И води Риджис със себе си? — попита Пук.
— Да.
— Жив?