Сега единственото, което имаше значение за джуджето, бяха нощите. Сънищата му — винаги различни, макар да му нашепваха все едно и също нещо — не се разсейваха с първите слънчеви лъчи, а оставаха с него през целия ден.
— Пак ли? — разнесе се зад него мек глас.
Бруенор погледна през рамото си и видя Кати-Бри. Знаеше, че няма нужда да отговаря, затова отпусна глава върху ръката си и потри очи.
— Пак ли беше за Риджис? — попита тя и се приближи.
Чу се тихо изщракване и Бруенор разбра, че бе затворила вратата.
— Къркорещия корем — меко я поправи той, използвайки прякора, който сам бе измислил на полуръста, превърнал се през последните няколко години в един от най-скъпите му приятели.
Джуджето вдигна крака от пода и ги върна в леглото.
— Трябва да бъда при него! — изръмжа то. — Или поне да го търся заедно с Уолфгар и елфа!
— Царството ти те очаква — напомни му Кати-Бри, по-скоро за да разсее угризенията му, отколкото да го разубеждава, че мястото му е при техните приятели — убеждение, което тя самата поддържаше с цялото си сърце. — Джуджетата от Долината ще са тук след месец, а Адбарската армия — след два.
— Да, ама не можем да тръгнем към Залите докат’ не свърши зимата!
Кати-Бри се огледа наоколо, опитвайки се да смени темата.
— Ще ти отива! — весело каза тя и посочи скъпоценната корона.
— Кое от тях? — рязко отвърна Бруенор, възпирайки хапливата си забележка.
Кати-Бри погледна към очукания шлем, който изглеждаше почти жалък до великолепната корона, и замалко не се изсмя с глас. Ала когато се обърна към джуджето и видя мрачния израз, изписан върху лицето му, докато гледаше стария си шлем, тя разбра, че въпросът му бе напълно сериозен. В този миг, почувства Кати-Бри, еднорогият шлем бе хилядократно по-ценен за Бруенор от короната, която му бе писано да носи.
— Вече са изминали половината път оттук до Калимпорт — отбеляза Кати-Бри, която напълно споделяше желанието на Бруенор. — Ако не и повече.
— Така е, пък и не ще да са много корабите, дето ще потеглят от Града на бездънните води сега, когато зимата вече чука на вратата — мрачно промърмори Бруенор, повтаряйки доводите, които Кати-Бри бе използвала, когато още на втората сутрин, след като бе пристигнал в имението, сподели желанието си с нея.
— Чака ни много работа — Кати-Бри упорито се опитваше да звучи бодро. — Дори няма да усетим как ще мине зимата. Пък и точно ще имаме време да се погрижим за всичко, та Залите да са готови, когато Дризт, Уолфгар и Риджис се завърнат.
Изражението на Бруенор си оставаше мрачно. Очите му все така не се отделяха от очукания шлем, ала мислите му се рееха далече, към онази съдбоносна сцена в Клисурата на Гарумн. Добре поне, че тогава се бе извинил на Риджис за често грубото си държание.
Мисълта на Бруенор рязко се върна към настоящето.
— Мислиш ли, че ще успеят да се върнат навреме за битката — попита той Кати-Бри, а в очите му заигра странен пламък.
Кати-Бри сви рамене.
— Ако не се бавят много в Калимпорт — отвърна тя, озадачена от въпроса на джуджето — очевидно бе, че Бруенор си е наумил нещо, но то нямаше нищо общо с битката за Митрал Хол. — Могат да се движат доста бързо из южните земи, дори и през зимата.
Бруенор скочи от леглото и се втурна към вратата, грабвайки еднорогия шлем по пътя си.
— Посред нощ? — ахна Кати-Бри, но време за чудене нямаше и тя побърза да го последва в коридора.
Без да забавя крачка и за миг, Бруенор се насочи право към стаята на Харкъл Харпъл и заблъска по вратата, събуждайки всички, които спяха в тази част на имението.
— Харкъл! — изрева той.
Кати-Бри беше достатъчно разумна, за да не се опитва да му пречи. Единственото, което можеше да направи, бе да вдига извинително рамене, всеки път, когато главата на някой любопитен Харпъл надникнеше от стаята си.
Най-сетне Харкъл, облечен само по нощница и шапчица с пискюл, отвори вратата, стиснал в ръка запалена свещ.
Бруенор го дръпна обратно в стаята, а Кати-Бри побърза да влезе след тях.
— Можеш ли да ми направиш колесница? — без никакво предисловие попита джуджето.
— Да направя к-к-какво? — прозя се Харкъл, опитвайки се (не особено успешно) да прогони съня. — Колесница?
— Колесница! — изръмжа Бруенор. — От огън. Като оназ’, с която лейди Алустриел ме докара тук! Огнена колесница!