— Ама тези двамата, те ни спасиха кожите и никой не може да го отрече! Без тях бяхме загубени, така си е! — избъбри морякът на един дъх.
— Значи искате да останат на кораба? — попита Дюдермонт и по лицето му се разля усмивка — хората му и този път (за пореден път) излязоха с чест от трудното положение.
— Иска ли питане! — сърдечно отвърна морякът. — Всички, до последния човек! И се гордеем, че са между нас!
В този миг още един моряк, онзи, който се бе нахвърлил върху Дризт, провря глава през вратата.
— Бях уплашен, затова се държах така — извини се той на Дризт.
Завладян от силни чувства, елфът за миг изгуби гласа си и едва успя да кимне в знак, че му прощава.
— Значи ще се видим на палубата после — каза вторият моряк и си тръгна.
— Просто решихме, че трябва да знаеш, капитане — довърши първият моряк и също изчезна.
— Прекрасен екипаж са те — отбеляза Дюдермонт, когато вратата се затвори зад гърба на моряка.
— А какво мислиш ти? — попита Уолфгар.
— Аз съдя за хората — и за елфите — по делата, а не по външния им вид — заяви Дюдермонт. — И като си говорим за външен вид, ще направиш добре, ако не си слагаш повече тази маска, Дризт До’Урден. Много по-красив си без нея!
— Не са много онези, които ще се съгласят с теб — отвърна Дризт.
— Тук, на борда на „Морски дух“ всички ще се съгласят с мен! — заяви капитанът. — Вярно е, че победихме, но трябва да свършим още много неща. Подозирам, че силата ти ще бъде повече от добре дошла на носа на кораба, могъщи варварино. Трябва да се откачим от онзи кораб и да се махнем оттук, преди третият съд да се е върнал с още от своите приятелчета.
— Що се отнася до теб, елфе — обърна се Дюдермонт към Дризт и по устните му плъзна лукава усмивка, — мисля, че никой не би могъл да се справи по-добре с опазването на цял кораб пленници!
Дризт свали маската от главата си и я мушна в раницата си.
— Цветът на кожата ми си има и своите предимства — съгласи се той и разтърси снежнобелите си къдрици.
После се обърна към Уолфгар, но преди двамата приятели да успеят да направят и една крачка, вратата на каютата се отвори с трясък.
— Прекрасно оръжие, елфе! — рече Бруенор Бойният чук, застанал насред локва морска вода, и подхвърли магическия ятаган на Дризт. — Трябва му име, мен ако питаш. Оръжие кат’ туй има нужда от подобаващо име. Чудесна работа ще свърши на някой готвач, дето се е заел да заколи прасе!
— Или на някое джудже, което е тръгнало на лов за дракони — отбеляза Дризт, докато благоговейно поемаше оръжието от ръцете на приятеля си.
Мисълта му отлетя към мига, когато за първи път съзря ятагана да лежи в съкровищницата на мъртвия дракон. После го прибра в ножницата, в която допреди миг бе държал предишното си оръжие, а него мушна при Сиянието — макар да бе съвсем обикновен, старият му ятаган щеше да бъде достоен другар на магическото оръжие.
Бруенор направи крачка към елфа и здраво стисна ръката му.
— Когато видях очите ти да се взират в мен от стената на пропастта — тихо започна той, опитвайки се да преглътне буцата, която бе заседнала на гърлото му и заплашваше да го задави, — тогава разбрах, че с останалите ми приятели всичко ще бъде наред!
— Ала не всичко е наред — отвърна Дризт. — Риджис се намира в смъртна опасност.
Бруенор му намигна.
— Ще го спасим, елфе! Не се е родил още смрадливият убиец, дето ще довърши Къркорещия корем току-така!
И като стисна още веднъж ръката на приятеля си, Бруенор се обърна към Уолфгар, момчето, което се бе превърнало в мъж пред очите му Уолфгар се опита да каже нещо, ала и в неговото гърло бе заседнала буца, която го давеше. За разлика от Дризт, младежът изобщо не подозираше, че Бруенор може да е още жив и сега гледката на скъпия му учител, джуджето, което бе станало негов втори баща, завърнал се като по чудо от онзи свят, му дойде прекалено много. Той сграбчи Бруенор за раменете, точно когато джуджето се канеше да каже нещо, и го вдигна във въздуха, притискайки го в мечешка прегръдка.
Бруенор трябваше да вложи всичките си сили, за да разхлаби хватката на приятеля си, та да може да си поеме дъх.
— Ако беше стиснал и дракона така — закашля се той, — нямаше да трябва да го яздя чак до дъното на оназ’ пропаст!
В този миг през вратата влезе Кати-Бри. Червеникавите й къдрици бяха прилепнали по врата и раменете й, от тялото й се стичаше вода. След нея, унизен и подгизнал до кости, вървеше Пиночет.