Прекрачиха прага, но Дризт и Уолфгар дълго време не можаха да помръднат от местата си — великолепната гледка, която се разкри пред тях, ги накара да онемеят от възхита. Намираха се в музея на Малкор, мястото, където той държеше колекцията си от всички прекрасни вещи (независимо магически, или не), които бе срещнал по време на многобройните си пътешествия. Тук имаше мечове и бляскави доспехи, митрален щит и дори короната на някакъв отдавна умрял крал. Стените бяха покрити с прастари гоблени, на светлината на факлите проблясваше стъклено ковчеже, пълно с безценни камъни и накити.
Малкор се насочи право към един голям скрин в другия край на стаята и когато Дризт и Уолфгар най-сетне успяха да се съвземат от смайването си, той вече седеше върху него и небрежно подхвърляше във въздуха три конски подкови. Докато двамата го гледаха, магьосникът взе още една подкова и без да забавя движенията си дори за миг, я включи в танца на останалите три.
— Омагьосани са — обясни той. — Когато подковете жребците си с тях, те ще препуснат по-бързо от всяко друго същество из тези земи. Е, само за кратко, разбира се, но достатъчно, за да ви отнесат до Града на бездънните води. А това си струва времето, което изгубихте, за да дойдете тук.
— По две подкови на кон? — както винаги, Уолфгар бе изпълнен с недоверие.
— Съмнявам се — спокойно отвърна Малкор без да се подразни от думите на уморения варварин. — Освен ако не искаш конят ти да се изправи на два крака и да хукне като човек?
Той прихна, но Уолфгар остана все така намръщен. Като видя, че гостенинът не е в настроение за шеги, Малкор се прокашля и продължи:
— Не се безпокой. Имам още четири. Говори се — тук той погледна към Дризт, — че малцина са по-ловки от елфите на мрака. А пък съм чувал от онези, които са виждали Дризт До’Урден да се бие или просто да се упражнява, че той е невероятно сръчен дори и сравнен с мрачните си събратя.
Без дори за миг да прекъсва жонглирането, Малкор подхвърли една от подковите на Дризт.
Той я улови и я подхвърли във въздуха, после продължи с втората и третата, които долетяха бързо една след друга. Без да откъсва поглед от Малкор, Дризт с лекота поддържаше бързия танц на подковите.
Четвъртата дойде изненадващо ниско и той трябваше да се наведе почти до земята, за да я улови. В следващия миг над главата на Дризт вече проблясваха четири подкови и се въртяха толкова бързо, че на Уолфгар му бе трудно да ги следи.
Младежът гледаше с любопитство, чудейки се защо ли магьосникът бе решил да изпита приятеля му по този чудноват начин.
Малкор бръкна в скрина и извади още четири подкови.
— Петата! — предупреди той и хвърли металния предмет към Дризт.
Елфът я улови без да трепне и тя полетя заедно с останалите.
— Дисциплина! — заяви Малкор, обръщайки се към Уолфгар. — Покажи му, елфе!
Шестата, седмата и осмата подкова полетяха към Дризт със светкавична скорост. Той ги хвана без да изпусне нито една, твърдо решен да се справи с изпитанието на Малкор. Много скоро над главата на елфа проблясваха осем подкови, които ту падаха надолу, ту отново политаха нагоре, вплетени от ловките ръце на елфа в невероятен танц на хармония и ритъм. Сега вече Дризт разбра какво бе целял магьосникът през цялото време.
Малкор застана до Уолфгар и отново го потупа по рамото.
— Дисциплина — повтори той. — Погледни го, млади боецо — твоят приятел е господар на движенията си, а значи и на занаята си. Макар още да не можеш да го разбереш, ние двамата съвсем не сме толкова различни.
Той задържа погледа на младежа със своя и добави:
— Ние тримата не сме толкова различни. Различни методи — да, но едни и същи цели.
В това време Дризт, който започна да се уморява от тази игра, улови подковите върху протегнатата си ръка, без да откъсва погледа си, в който се четеше одобрение, от Малкор. Елфът видя замисленото изражение на Уолфгар и се зачуди кое бе по-големият дар — магическите подкови или урокът.
— Стига сме говорили за това — отсече Малкор и се насочи към онази част от стената, на която бяха закачени мечове и още много други оръжия.
— Виждам, че едната ти ножница е празна — каза той на Дризт и свали един прекрасно изработен ятаган от стената. — Навярно това ще успее да запълни мястото на изгубеното оръжие.
Дризт почувства силата на ятагана още докато го поемаше от ръцете на магьосника, усети изкусната изработка и съвършения баланс. Върху дръжката блестеше един-единствен искрящо син сапфир, чиито хиляди ъгълчета пречупваха светлината и я отразяваха по вълшебен начин.