Внезапно веселото й лице придоби заплашително изражение.
— Дайте му лодката — повтори тя, — и нека видим дали ще успее да избяга от сребърните ми стрели!
— Много добре, капитан Пиночет — започна Дюдермонт, мъчейки се да сподави смеха си. — Ни най-малко не желая да предизвиквам гнева на пиратите. Свободен сте и може да идете, където пожелаете.
Пиночет рязко се обърна и впи очи в лицето на Дюдермонт.
— Или пък — спокойно продължи капитанът на „Морски дух“, — може да решите да останете в трюма на моя кораб заедно с екипажа си, под моята лична опека, докато не хвърлим котва.
— Не можеш да обуздаеш собствените си моряци? — изплю се Пиночет.
— Те не са част от моя екипаж — отвърна Дюдермонт. — И ако тези четиримата решат да те убият, боя се, че едва ли бих успял да ги възпра.
— Моят народ не е свикнал да подарява живота на враговете си! — обади се Дризт с толкова смразяващ глас, че дори най-близките му приятели усетиха как по гърба им плъзват ледени тръпки. — Ала аз имам нужда от теб, капитан Дюдермонт, и от твоя кораб. Ще пожаля живота на пирата, ако обещаеш да спазиш твоята част от уговорката ни.
Със същата бързина, с която ги бе извадил, Дризт прибра ятаганите в ножниците им.
— Е, капитан Пиночет? — попита Дюдермонт и махна на двама от моряците си да придружат пиратския капитан до трюма.
Докато се отдалечаваше, Пиночет хвърли последен злобен поглед към Дризт.
— Ако посмееш отново да навлезеш в тези води… — заплашително започна той, но преди да успее да довърши, Бруенор го срита с всичка сила.
— Дръж си устата затворена, подло псе — изрева джуджето, — ако не искаш да ти отрежа езика още сега!
Без да каже и дума, Пиночет излезе, воден от моряците на Дюдермонт.
По-късно същия ден, докато моряците продължаваха да поправят пострадалия „Морски дух“, четиримата приятели се оттеглиха в каютата на Дризт и Уолфгар, за да чуят разказа на Бруенор за онова, което беше преживял в Митрал Хол. Времето минаваше, слънцето се скри и на небето заблещукаха звезди, а джуджето все така продължаваше да им разказва за богатствата, които беше видяло, за свещените места, на които се бе натъкнало в древното царство на своите деди, за многобройните битки с дуергарските патрули и най-вече за последното, отчаяно бягство през огромните подземни работилници.
Кати-Бри седеше срещу Бруенор и не откъсваше очи от лицето му, обвито от дима на единствената свещ, която гореше в стаята. Вече бе чувала тази история, ала на Бруенор съвсем не му липсваше дар слово и сега младата жена се бе привела напред, напълно погълната от думите му. Сложил ръка върху раменете й, Уолфгар бе придърпал стола си до нейния и също слушаше запленен.
Дризт стоеше до прозореца и се взираше в нощното небе. За миг изпита чувството, че всичко отново е както преди, сякаш по някакъв загадъчен начин бяха успели да пренесат частица от Долината на мразовития вятър чак в тези далечни, южни земи. Колко нощи бяха прекарали заедно, разказвайки си истории за приключенията, които бяха преживели в миналото, или просто наслаждавайки се на покоя на вечерта и чувството, че са заедно. Само че тогава с тях имаше още някой, чиито разкази за далечни земи и чудновати народи винаги надминаваха и най-интересните истории на останалите четирима.
Дризт обърна очи към другарите си, после отново вдигна поглед към нощното небе, мислейки си — надявайки се — за деня, когато петимата приятели отново щяха да бъдат заедно.
Откъм вратата се разнесе почукване и накара тримата на масата да подскочат, толкова погълнати бяха от историята на джуджето. Дризт отвори и капитан Дюдермонт влезе в каютата.
— Добър вечер — поздрави той учтиво. — Не бих си позволил да ви прекъсна, ако не носех новини.
— Точно бях стигнал до най-интересната част — рече Бруенор. — Ама нищо, малко чакане само ще я направи още по-интересна!
— Говорих с Пиночет отново — започна Дюдермонт. — Той не е обикновен пират, славата на името му се носи над цяло Саблено море, та най-малко от него бихте очаквали да изпрати три кораба, за да ни спрат. Трябва да е имал нещо наум.
— Нас — намеси се Дризт.
— Не го каза направо — отвърна Дюдермонт, — ала вярвам, че си прав, Дризт. Разберете обаче, че не мога да си позволя да го притискам прекалено много.
— Ха! — изсумтя Бруенор. — Много лесно ще накарам туй псе да скимти за милост и да ме моли да разкаже всичко, което знае!