Калимпорт, най-големият град в целите Забравени царства, се разстилаше в продължение на дълги мили и представляваше причудлива смесица от бедняшки коптори и внушителни храмове, великолепни палати и схлупени бараки, островърхи кули и ниски, сламени покриви. Това бе най-важното пристанище по южните брегове, а пазарищата му се простираха на площ, по-голяма от целия Град на бездънните води.
Ентрери прекоси кейовете и навлезе във вътрешността на града, водейки Риджис след себе си. Полуръстът, напълно завладян от силните чувства, които така добре познатите му миризми, гледки и звуци събуждаха у него, дори не се опита да се съпротивлява. За миг даже ужасът от предстоящата среща с Пук паша отстъпи място на хилядите спомени, които нахлуха в ума му при вида на мястото, което в продължение на десетилетия бе наричал свой дом.
Риджис бе прекарал цялото си детство тук — безпризорно сираче, което се скиташе из улиците, мъчейки се да докопа нещо за ядене и спейки свито на кълбо край огньовете, които останалите бездомници палеха в мразовитите нощи. Ала у полуръста имаше нещо, което му даваше преимущество пред останалите скитници. Още на тези години, младият Риджис притежаваше неоспорим чар, а късметът като че ли винаги беше на негова страна и му помагаше да се приземи на краката си дори и след най-страховитото падане. Мърлявите бездомничета, с които той се скиташе из улиците, изобщо не се учудиха, само многозначително поклатиха глави, когато един от многобройните бордеи на Калимпорт се превърна в новия дом на Риджис.
„Дамите“ се държаха мило с момчето, от него се очакваше да върши някои от по-леките домакински задачи и да готви. В замяна Риджис получи охолен живот, за който приятелите му от улицата можеха само да му завиждат и да мечтаят. Обитателките на бордея бързо разбраха какви заложби се крият у харизматичния полуръст и го представиха на човека, който щеше да стане негов учител и да го превърне в един от най-умелите крадци, подвизавали се някога из улиците на Калимпорт. Този човек се наричаше Пук паша.
Името на Пук му подейства като плесница, връщайки го по особено болезнен начин в жестоката действителност. Преди да избяга, Риджис бе любимият джебчия на пашата, неговата радост и гордост, ала това само още повече влошаваше положението на полуръста сега. Пук никога нямаше да прости предателството му.
Споменът за Пук нахлу с удвоена настойчивост в ума на Риджис и подкоси краката му, когато Ентрери тръгна по Улицата на разбойниците. В самия край на тази задънена улица се издигаше невзрачна дървена постройка с една-единствена олющена врата. Само че Риджис прекрасно знаеше какви несметни богатства се крият зад тази неугледна фасада.
И какви нечовешки ужаси.
Ентрери го сграбчи за яката и го повлече, без дори за миг да забавя крачка.
— Сега, Дризт, сега! — прошепна Риджис, молейки се приятелите му да са наблизо, готови да го спасят в последния момент.
Ала този път, знаеше полуръстът, молитвите му нямаше да бъдат чути. Този път бе затънал прекалено дълбоко и спасение нямаше да има.
Когато Ентрери и Риджис се приближиха до дървената постройка, пред тях се изпречиха двамина стражи, предрешени като обикновени скитници. Убиецът не каза нищо, но погледът му можеше да смрази кръвта и на най-смелия главорез.
Стражите очевидно познаваха Ентрери — единият светкавично отстъпи встрани, препъвайки се от бързане, а другият се втурна към вратата и затропа с всички сили. Незабавно се отвори малка шпионка и пазачът прошепна нещо на вратаря от вътрешната страна. Миг по-късно, вратата се отвори широко.
Гледката на къщата, където се помещаваше гилдията на калимпортските крадци, се оказа повече, отколкото Риджис можеше да понесе. Обгърна го черен мрак и ако не беше желязната хватка на Ентрери, полуръстът щеше да се свлече на земята. С все същото безизразно изражение на лицето си, Ентрери го метна през рамо и пое по стълбите, които започваха зад вратата и водеха право надолу.
Отнякъде се появиха още двама стражи, очевидно с намерението да съпроводят убиеца, ала Ентрери ги изблъска встрани и продължи по пътя си. Може и да бяха минали три години, откакто Пук го изпрати по следите на полуръста, ала той все още познаваше това място като петте си пръста. Мина през няколко стаи, спусна се с едно ниво надолу, после пое по една дълга, извита стълба, която отиваше право нагоре. Много скоро отново се намираше на нивото на улицата и започна да се изкачва към най-горните стаи на къщата.