Ентрери явно си мислеше същото. Той се опита да си наложи безизразна маска, ала вътре в него забушува изпепеляваща ярост.
— Предпочитам сам да се оправям с проблемите си — изръмжа той и Пук разбра, че Ентрери наистина бе играл някаква своя игра с двамата приятели на полуръста.
— Както и аз със своите — не му остана длъжен Пук и се приведе напред. — Не знам какво общо имат елфът и варваринът с теб, Ентрери, но не искам те да се навъртат около моя медальон!
Пук се овладя и се облегна назад — имаше чувството, че нагазва в прекалено опасни води.
— Просто не можех да поема никакъв риск — завърши той доста по-спокойно.
Напрегнатите мускули на Ентрери се отпуснаха. Последното, от което имаше нужда сега, бе война с Пук и неговите хора, още повече, че вече бе твърде късно, за да върне миналото назад.
— Как? — попита той.
— Пирати — отвърна Пук. — Пиночет ми дължеше услуга.
— Сигурно ли е?
— Какво значение има? Ти си тук. Полуръстът е тук. Моят меда… — Пук млъкна на средата на изречението, внезапно осъзнал, че още не е видял рубинения медальон.
Усети как го залива студена пот, а в сърцето му се впиха хищните пръсти на съмнението.
— Сигурно ли е? — повтори Ентрери, без дори да посегне към медальона, който бе скрит на сигурно място под дрехите му.
— Все още не — заекна Пук. — Само че изпратихме три кораба срещу тях. Няма никакво място за съмнение.
Ентрери трябваше да положи голямо усилие, за да прикрие усмивката си. Прекалено добре познаваше силата на елфа и варварина и щеше да повярва в смъртта им, едва когато видеше мъртвите им тела със собствените си очи.
— О, има, има! — прошепна той така, че Пук да не го чуе, после откачи рубинения медальон от врата си и го хвърли към трона.
Пук, разбрал по познатия звън, че това наистина е неговият медальон, го улови с треперещи ръце. Каква власт и могъщество го очакваха занапред! Сега, когато магическият медальон отново бе в ръцете му, когато Ентрери се бе завърнал при него, а плъхочовеците на Раситър му се подчиняваха, нямаше да има кой да го спре!
Ла Вал сложи ръка върху рамото на господаря си. Сияещ от радостно нетърпение, Пук вдигна очи към него.
— Ще си получиш наградата! — увери Пук палача, когато най-сетне си възвърна гласа. — Много повече от онова, което ти бях обещал!
Ентрери се поклони.
— Добра среща отново, Пук паша! — отвърна той. — Хубаво е да се прибера у дома.
— Що се отнася до елфа и варварина… — започна Пук — всъщност, като се замислеше отново, май бе доста глупаво да подозира палача.
Ентрери разпери ръце:
— На дъното на океана или в калимпортските клоаки, важното е, че са намерили смъртта си — рече той. — Нека не се тревожим повече за онова, което е минало.
Кръглото лице на пашата засия в доволна усмивка.
— Точно така — съгласи се той. — Наистина е хубаво да се върнеш у дома, особено, когато ни предстои такава приятна работа.
При тези думи Пук хвърли зъл поглед на полуръста, ала той се бе свлякъл на пода превит надве, и дори не го забеляза.
Риджис все още се опитваше да преглътне новината за гибелта на приятелите си. В този миг изобщо не се интересуваше как тяхната смърт ще се отрази на неговото собствено бъдеще… или на липсата на такова. Единственото, което имаше значение бе, че тях вече ги няма. Първо Митрал Хол и Бруенор, а сега Дризт и Уолфгар, а навярно и Кати-Бри. Сравнени с тази мисъл, заплахите на Пук паша изглеждаха жалки, дори смешни. Какво ли можеше да стори той, което да го нарани повече от непоправимите загуби, които бе понесъл през последните няколко месеца.
— Не една и две безсънни нощи прекарах, разяждан от тревоги, след разочарованието, което ти ми причини — обърна се Пук към него. — Нощи, в които измислях все нови и нови начини за разплата с теб!
В този миг вратата на стаята се отвори и Пук не успя да продължи. Нямаше нужда да вдига поглед, за да разбере кой бе нахълтал без покана. Само един човек в цялата гилдия притежаваше подобна дързост.
Раситър се вмъкна в стаята и започна да обикаля новодошлите, вперил любопитен поглед в тях.
— Как си, Пук? — небрежно поздрави той, без да отделя очи от смразяващия поглед на убиеца.