— Това е Сиянието — обясни Малкор. — Изкован е от елфите преди неизброими години.
— Сиянието — повтори Дризт.
Още преди елфът да довърши, острието се обви в синя светлина. Дризт усети внезапен прилив на енергия, идващ сякаш от самото сърце на оръжието и още по-ясно почувства скритата мощ на магическото острие. Той замахна няколко пъти и там, откъдето бе минал ятаганът, остана да блести светлина. Колко леко прорязваше въздуха и колко леко би посякъл всеки враг! Изпълнен с благоговение, Дризт прибра оръжието в ножницата си.
— Надарено е с магията на онези сили, които всички Светли елфи почитат — рече Малкор. — С магията на звездите и луната, и с тайнствата, скрити в душите им. Ти го заслужаваш, Дризт До’Урден, и той ще ти служи добре!
Дризт не знаеше как да отвърне на щедрия дар и ласкавите думи, но Уолфгар, трогнат от честта, която Малкор бе оказал на приятеля му, отвърна вместо елфа:
— Приеми нашите благодарности, Малкор Харпъл! — каза той и се поклони ниско, изоставяйки дръпнатото си държание, — рядко се случваше някой да се държи с елфа така, както той заслужава.
— Винаги слушай сърцето си, Уолфгар, сине на Беорнегар — отвърна магьосникът. — Гордостта може да бъде много полезна, ала може и да ти попречи да видиш истината за онова, което те заобикаля. Сега вървете, имате нужда от сън. Утре призори ще потеглите на път.
Дризт се надигна в леглото и се вгледа в спящия си приятел. Притесняваше се за него, още откакто потеглиха от тундрата, единственото място, което варваринът познаваше до този момент. Бяха прекосили половината Север в търсене на Митрал Хол и се бяха борили със зъби и нокти на всяка миля от пътя. Ала когато най-сетне откриха целта си, се оказа, че изпитанията им едва сега започват — Сребърните зали бяха пълни със зли създания и приятелите трябваше да си проправят път със сила. В тях Уолфгар загуби своя настойник, а Дризт — най-близкия си приятел. Останали без капка сила, двамата се довлякоха до Дългата седловина, а телата им отчаяно се молеха за почивка… дълга почивка.
Ала не можеха да си позволят да загубят и ден. Риджис се намираше в лапите на Ентрери и единствената му надежда за спасение от ужасната смърт, която го чакаше в Калимпорт, бяха Дризт и Уолфгар. Дългата седловина бе краят на един път, но също и начало на друг, още по-дълъг и опасен.
Дризт щеше да успее да се пребори с изтощението, ала Уолфгар изглеждаше мрачен и обзет от постоянно напрежение. Той бе още съвсем млад и напускаше Долината на мразовития вятър (единственият дом, който бе имал някога) за първи път в живота си. Сега онова сигурно кътче земя, където вечно се носеше песента на хапливия вятър, бе останало далеч на север.
А Калимпорт се намираше още по-далеч на юг.
Дризт се облегна назад, опитвайки да се успокои с мисълта, че Уолфгар сам бе решил да тръгне на път и че никой, нито дори той, неговият учител, не би могъл да го накара да се откаже.
Елфът затвори очи. Най-доброто, което можеше да стори за себе си и за своя приятел, бе да се наспи добре, за да бъде готов да посрещне онова, което ги очакваше на следващата сутрин.
Няколко часа по-късно ученикът на Малкор ги събуди и безмълвно ги поведе към трапезарията, където магьосникът вече ги чакаше. На масата бе сложена обилна закуска.
— Според думите на братовчед ми, пътят ви води на юг — каза Малкор. — Преследвате някакъв мъж, който е пленил приятеля ви, полуръст на име Риджис.
— Мъжът се казва Ентрери — отвърна Дризт, — и, доколкото го познавам, ще ни бъде много трудно да го заловим. Тръгнал е към Калимпорт.
— Ще ни бъде дори още по-трудно отпреди, когато поне знаехме, че все още се намира на пътя — Уолфгар обясняваше на Малкор, но Дризт разбра, че думите му бяха насочени много повече към него, отколкото към магьосника. — Сега можем само да се надяваме, че не се е отклонил.
— Пътят му не е тайна — отговори Дризт. — Целта му е крайморският Град на бездънните води. Кой знае, може би вече е там.
— Тогава значи е потеглил по море — предположи Малкор.
Уолфгар замалко не се задави. Тази възможност изобщо не му бе минавала през ума.
— Боя се, че е така — съгласи се Дризт. — Мислех си, че и ние ще трябва да направим същото.
— Това е опасен път, а и струва много пари — каза Малкор. — Лятото наближава своя край и пиратите се събират за последните си набези на юг. Ако човек не успее да си уреди добър кораб…