Зашеметен от свирепата болка, полуръстът притисна ранената си ръка до гърдите и дори не усети плесницата на разярения Пук.
— Лъжливо псе! — изкрещя пашата, вбесен повече от провала на магическия медальон, отколкото от лъжата на полуръста.
Той вдигна ръка, за да нанесе втори удар на пленника си, ала внезапно спря — щеше да направи нещо по-добро, щеше да пречупи упоритата воля на непокорния полуръст.
— Жалко! — подразни го той. — Ако медальонът бе успял да те покори, може би щях да ти намеря местенце в гилдията. Вярно е, че заслужаваш да умреш, ала още не съм забравил колко полезен ми беше преди да избягаш. Та ти беше най-умелият крадец в цял Калимпорт! И отново можеше да станеш…
— Тогава изобщо не съжалявам, че медальонът не успя да ме покори — дръзко отвърна Риджис, досещайки се за капана, който Пук му залагаше. — Никоя болка не може да ме накара да превъзмогна отвращението, което изпитвам само при мисълта да бъда лакей на Пук паша!
Вместо отговор Пук стовари тежкия си юмрук в лицето му и го повали на земята. Риджис остана да лежи свит на кълбо, мъчейки се да спре кръвта, която шуртеше от ръката и от носа му Пук се облегна назад и сключи ръце зад главата си. Погледът му се спря върху рубина, който лежеше на масичката пред него. Досега магията му се бе проваляла само веднъж, когато се бе опитал да я противопостави на една воля, която не можеше да бъде покорена. За щастие, Артемис Ентрери така и не разбра какво се опитваше да направи Пук, а и Пук бе достатъчно умен, за да не повтори опита си отново.
Погледът на пашата се премести върху Риджис, който бе припаднал от болка. Не можеше да не му отдаде дължимото. Вярно е, че в продължение на десет години полуръстът със сигурност бе успял да разбере доста неща за медальона, ала въпреки това само една желязна воля можеше да устои на могъщото, хипнотично влияние на рубина.
— Дори тя не може да ти помогне сега — изсъска Пук, макар че Риджис не можеше да го чуе.
После отново се облегна назад и притвори очи, мъчейки се да измисли още мъчения, с които да накаже полуръста.
Една ръка, наметната с пясъчнокафява одежда, се промуши през парчето плат, което служеше за врата на шатрата, и провеси отпуснатото тяло на червенобрадото джудже надолу с главата. Пръстите на Сали Далиб подхванаха обичайния си танц, а по лицето му плъзна широка усмивка и разкри всичките му, до един изкуствени, зъби. Малкият гоблин заподскача от вълнение и възбудено изписка:
— Магия, магия, магия!
Бруенор отвори едното си око и отметна дългата рижа брада от лицето си.
— Май туй, дето го виждаш, ти харесва, а? — лукаво попита той.
Усмивката на Сали Далиб светкавично се стопи, а пръстите му се вплетоха един в друг.
Онзи, който държеше Бруенор — Уолфгар, облечен в дрехите на един от разбойниците — влезе в палатката, следван от Кати-Бри.
— Значи ти изпрати разбойниците срещу нас! — изръмжа младата жена.
От устата на ужасения Сали Далиб се посипа неразбираем брътвеж и той се обърна, за да избяга… само за да види, че в шатрата зее огромна дупка, в която стоеше фигурата на Дризт. Елфът се облягаше на единия си ятаган, докато другия си почиваше на рамото му. За да засили още повече ужаса на търговеца, той бе свалил магическата маска от лицето си.
— Ъммм… — заекна Сали Далиб. — Най-добро път?
— Най-добро за теб и твойте приятелчета! — изръмжа Бруенор.
— Така поне си мислеха те! — вметна Кати-Бри.
Боязлива усмивка изви устните на Сали Далиб, ала той и преди бе попадал натясно и винаги досега бе успявал да се измъкне невредим. Вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „Е, хванахте ме!“, ала вместо това, бързите му пръсти се стрелнаха под дрехата му и измъкнаха от там няколко дребни керамични сфери, които той запрати на пода. Разнесе се силен гръм, изригна многоцветна светлина, която остави гъст дим след себе си, и търговецът се втурна към една от стените на шатрата.
Уолфгар инстинктивно пусна Бруенор на земята и скочи напред, ала успя да улови само въздух. Джуджето тупна на пода с главата напред, но бързо успя да се претърколи и да седне, опитвайки се да намести еднорогия шлем, който се бе килнал на една страна. В разпръскващия се дим, Уолфгар засрамено погледна към Бруенор, но той само поклати глава невярващо и промърмори:
— Знаех си, че туй приключение няма да е леко!