— Няма да пътуваме с кервана — повтори Дризт с такъв тон, че никой не посмя да се възпротиви. — Развържете ги, за да си съберат нещата.
Бруенор кимна и се надвеси над Сали Далиб, докато брадата му почти докосна лицето на търговеца.
— Смятам лично да ги наблюдавам — рече той на Дризт, макар думите му да бяха предназначени за Сали Далиб и малкия гоблин. — Само една погрешна стъпка и ще ги посека на две!
Само час по-късно пет камили, натоварени с глинени съдове за вода, пресякоха южната граница на Мемнон и навлязоха в пустинята Калим. Дризт и Бруенор яздеха начело на колоната, следвайки табелите, които обозначаваха големия търговски път. Въпреки че носеше магическата маска, Дризт беше покрил глава с качулката на плаща си, за да се предпази от ярката слънчева светлина, която се отразяваше в искрящо белия пясък и заслепяваше очите му, привикнали на пълния мрак на подземния свят.
Възседнали една камила, Сали Далиб и малкият гоблин яздеха по средата, следвани от Кати-Бри и Уолфгар. Таулмарил лежеше на коленете на момичето, а сребърната стрела, поставена в тетивата му, бе по-сигурна защита срещу хитрините на лукавия търговец и от най-здравото въже.
Изпепеляващият зной се засилваше с всяка изминала минута. Никой от приятелите (с изключение на Дризт, който бе живял в самите недра на света) не бе преживявал подобно нещо — слънцето прежуряше безмилостно, на небето нямаше нито едно облаче, което да спира парещите лъчи, не се усещаше и най-слаб полъх на вятъра. Сали Далиб, комуто жегата понасяше малко по-добре, знаеше, че липсата на вятър е най-доброто, което може да им се случи. Вятърът в пустинята не носеше прохлада, а само горещ, заслепяващ пясък — най-опасният убиец в Калим.
Нощта най-сетне им донесе дългоочакваното облекчение. Температурата рязко спадна, а лъчите на пълната месечина посребриха безкрайните дюни и придадоха на всичко наоколо неземно очарование, та на онзи, който гледаше, му се струваше, че го заобикаля не пясък, а прохладни, морски вълни. Приятелите спряха да лагеруват за няколко часа, през които се редуваха да стоят на пост заради двамата си водачи.
Кати-Бри се събуди след полунощ. Като че ли бе дошъл нейният ред да стои на пост и като се протягаше сънливо, тя стана. В този миг видя Дризт — застанал на ръба на малкия кръг светлина, хвърлян от огъня, той съзерцаваше звездния небосвод.
Нали Дризт трябваше да поеме първата смяна, спомни си момичето.
Тя се вгледа в луната, за да се увери, че не бърка. Не, място за съмнение нямаше — нощта преваляше.
— Нещо не е наред ли? — меко попита тя и застана до елфа.
Шумно похъркване откъм мястото, където си бе легнал Бруенор, отговори на въпроса й вместо Дризт.
— Да те сменя ли? — попита тя. — Дори един Елф на мрака се нуждае от почивка от време на време.
— Ще си почина, скрит от качулката на плаща си, когато слънцето отново се издигне в небето — отвърна елфът и лавандуловите му очи срещнаха загрижения й поглед.
— А мога ли да постоя заедно с теб? Нощта е толкова красива!
Дризт се усмихна и отново вдигна очи към звездното небе, обхванат от същия необясним копнеж, който гореше в сърцата на Светлите елфи.
Кати-Бри стисна ръката му — ръката на най-скъпия си приятел — и се вгледа в звездите. Между двамата нямаше нужда от думи и те дълго стояха така, неподвижни и безмълвни, свързани от нещо много по-дълбоко от обикновено приятелство.
Жегата като че ли се засилваше с всеки изминал ден. Камилите неуморно крачеха напред, а четиримата приятели, преживели толкова много трудности и опасности, просто стискаха зъби, приемайки изнурителното пътуване като още едно препятствие по пътя, който трябваше да изминат.
Не видяха никакъв признак на живот, но това можеше само да ги радва, тъй като всяко същество, обитаващо тази жестока земя, неминуемо щеше да бъде враждебно настроено. Жегата им бе предостатъчна — имаха чувството, че кожата им всеки момент ще се свие и ще се натроши на парченца.
Всеки път, когато в главата на някой от тях започнеха да се въртят мисли за отказване, когато им се стореше, че безжалостното слънце и парещият пясък най-сетне са ги победили и повече не могат да продължат, пред очите им изникваше образът на Риджис.
Какви ли страховити мъчения трябваше да понася полуръста от ръцете на някогашния си господар?
Епилог
Скрит в сянката на една врата, Ентрери видя Пук паша да се изкачва по стълбата, която водеше към изхода. Не беше изминал и час, откак си би възвърнал рубинения медальон, а ето че вече се бе захванал за работа. Трябваше да му се признае, помисли си Ентрери, че знае кога да действа.