Убиецът изчака, докато Пук излезе от къщата и предпазливо се прокрадна до последния етаж. Стражите пред вратата дори не се опитаха да го спрат, макар че Ентрери не помнеше да ги е виждал, когато живееше тук преди три години. Пук благоразумно трябва да бе предупредил всички какво място заема Ентрери в гилдията, осигурявайки му по този начин онези привилегии, на които убиецът се радваше преди да замине.
Пук паша знаеше кога да действа.
Ентрери застана пред вратата на старата си стая, където сега живееше Ла Вал, и тихо почука.
— Влез, влез — поздрави го магьосникът, без ни най-малко да се изненада от посещението му.
— Хубаво е отново да съм си у дома — каза Ентрери.
— И ние се радваме, че отново си между нас — искрено отвърна Ла Вал. — Нищо не е същото, откакто замина, а през последните месеци нещата като че ли се влошиха още повече.
Ентрери веднага разбра за какво говори магьосникът.
— Раситър? — попита той, макар да знаеше отговора.
Върху лицето на Ла Вал се изписа отвращение и той едва успя да овладее тръпката, която премина по тялото му.
— Пази си гърба, когато видиш този плъх да се навърта наоколо. Ала сега, когато ти се върна, Раситър най-сетне ще разбере къде му е мястото.
— Навярно — отвърна Ентрери. — Ала Пук като че ли не бе особено доволен да ме види отново.
— Нали го познаваш — засмя се Ла Вал. — Винаги мисли като глава на гилдията. Срещата му с теб целеше да ти напомни кой заповядва тук. Ала тази неприятна случка вече е минало.
Погледът на Ентрери говореше, че той не мисли така.
— Пук бързо ще забрави — увери го Ла Вал.
— Онези, които ме преследваха, не бива да бъдат забравяни толкова лесно — рече Ентрери.
— Пук се обърна за помощ към Пиночет. Той никога не се е провалял.
— Но и никога не се е изправял срещу подобни врагове — отвърна Ентрери и погледна към масичката, в чийто център стоеше кристалното кълбо на магьосника. — Трябва да се уверим.
Ла Вал се замисли за миг, после кимна в знак на съгласие — и без това имаше намерение да надзърне в кълбото.
— Гледай в кълбото. Ще видя дали ще успея да призова образа на Пиночет.
В продължение на няколко секунди кристалната топка остана напълно тъмна, после сърцевината й се изпълни с дим. Ла Вал не бе имал много вземане-даване с Пиночет, ала все пак знаеше достатъчно за него, за да успее да извърши не особено сложната магия. Няколко мига по-късно в сърцевината на кълбото се появи образът на закотвен кораб. Само че това не бе пиратски, а търговски съд, не пропусна да забележи Ентрери. Нещо не беше наред.
Скоро образът отстъпи място на нова картина и подозренията на Ентрери се потвърдиха — в трюма на търговския кораб, подпрял лакти на коленете си и стиснал глава с ръце, седеше Пиночет, прикован за стената.
Напълно слисан, Ла Вал погледна към убиеца, ала той бе прекалено погълнат от образа в кристалното кълбо, за да му обясни каквото и да било. По устните на палача играеше една от редките му усмивки.
Ла Вал изрече някакво заклинание и тихо повика:
— Пиночет!
Пиратът вдигна глава и се огледа около себе си.
— Къде се намираш? — попита Ла Вал.
— Оберон? Ти ли си, магьоснико? — прошепна Пиночет.
— Не, аз съм Ла Вал, магьосникът на Пук в Калимпорт. Къде се намираш?
— В Мемнон — отвърна пиратът. — Можеш ли да ме измъкнеш?
— Какво е станало с елфа и варварина? — Ентрери говореше на Ла Вал, ала въпросът не убягна от острия слух на пирата.
— Почти ги бях заловил! — изсъска той. — Бях им устроил капан в един провлак без път за бягство. Ала точно в този миг от небето се спусна огнена колесница, управлявана от някакво джудже, а с него имаше и едно момиче, чиито стрели нито веднъж не пропуснаха целта си.
Пиночет замълча за миг, борейки се с отвращението, което споменът за тази битка предизвикваше у него.
— Какво стана после? — продължи да го разпитва Ла Вал, слисан от неочаквания развой на събитията.
— Единият от корабите ми побягна, другият — моят! — потъна, а третият падна в плен — изстена Пиночет.