Убиецът не можа да прикрие тънката усмивка, която плъзна по устните му при звука на приглушения шепот, който се разнасяше навсякъде, откъдето минеше — по-опитните разбойници обясняваха на новаците, че кралят най-сетне се е завърнал. Ентрери никога не позволяваше митичната слава, с която бе обявено името му (независимо че бе напълно заслужена), да притъпи постоянната бдителност, благодарение на която бе оцелял през всичките тези години. На улицата всеки, който бе известен със силата и властта си, неминуемо се превръщаше в мишена за по-амбициозни разбойници, мечтаещи да се издигнат в йерархията.
Точно заради това, първата задача на Ентрери, като се оставят настрана задълженията му към Пук, бе да възстанови мрежата от шпиони и помощници, която вече толкова време му помагаше да се задържи на върха. Дори бе намислил важна задача за един от тях (Ентрери нито за миг не забравяше, че всеки изминал ден доближава Дризт и останалите до Калимпорт), знаеше и към кого точно да се обърне.
— Чух, че си се завърнал — обади се една дребна фигурка, на вид като човешко момче, когато Ентрери влезе, привел глава, за да не се удари в ниския свод на вратата. — Всъщност надали има някой, който да не е разбрал.
В отговор Ентрери кимна — прекрасно знаеше, че това не бе ласкателство, а самата истина.
— Какво се промени, докато ме нямаше, приятелю полуръст?
— И малко, и много — отвърна Дондон и отиде до масичката, поставена в най-тъмния ъгъл на жилището му — малка, странична стаичка с изглед към улицата, разположена в една евтина странноприемница, известна под името „Спящата змия“. — На улицата правилата на играта си остават същите, менят се само играчите.
Дондон вдигна очи от незапалената лампа, която стоеше на масичката, и улови погледа на Ентрери — искаше да бъде напълно сигурен, че убиецът правилно разбира думите му.
— В крайна сметка — продължи той след малко — Артемис Ентрери го нямаше. Мястото на върха остана свободно.
Ентрери кимна в знак на съгласие и от устните на полуръста се откъсна въздишка на облекчение.
— Пук все още контролира пристанището и търговците — каза палачът. — Ами улиците?
— И те са във властта на Пук — отвърна Дондон. — Поне на теория. Той ти намери заместник. Всъщност, цяла орда.
Дондон замълча за миг. Трябваше много да внимава, да претегля всяка дума, преди да я изрече на глас.
— Може би е по-точно да се каже — продължи той след малко, — че Пук не контролира улиците, а се е погрижил те да бъдат контролирани.
Ентрери нямаше нужда да пита, за да разбере накъде бие полуръстът.
— Раситър! — мрачно процеди той.
— Доста може да се каже за него и приятелчетата му — изсмя се Дондон и отново се захвана да пали лампата.
— Пук трябва само да поотпусне юздите на плъхочовеците, за да накара уличните разбойници да не се бъркат в работите на гилдията — заключи Ентрери.
— Раситър и хората му нямат милост към никого.
— Значи и за тях няма да има милост.
Ледените нотки в гласа на Ентрери накараха Дондон отново да вдигне очи от лампата и той най-сетне почувства, че пред него наистина стои старият Артемис Ентрери — човекът, когото познаваше, боецът, който бе изградил своя империя на сенките, търпеливо привличайки съюзниците си един по един. Полуръстът усети как по гърба му полазват тръпки и той неловко пристъпи от крак на крак.
Ентрери видя смущението му и побърза да смени темата:
— Стига сме говорили за това — рече той. — Недей да се безпокоиш повече за плъхочовеците, полуръсте, защото имам работа за теб.
Дондон най-сетне успя да запали фитила на лампата, после си придърпа стол до масата и седна, изгарящ от нетърпение да помогне на стария си господар.
Говориха повече от час. Мракът отвън се сгъсти и скоро единственото, което се виждаше в стаята, бе мъждукащото пламъче на лампата върху масата. Най-сетне Ентрери се изправи и като даде последни наставления на полуръста, скочи от прозореца и с лекота се приземи на улицата. Не мислеше, че Раситър е толкова глупав, та да нанесе удар, преди да е научил повече за противника си и да разбере срещу какъв враг му предстои да се изправи.
Макар че, като се замислеше по-добре, Раситър надали беше кой знае колко умен.
А може би самият Ентрери все още не разбираше с кого си има работа, нито пък знаеше докъде се бе разпростряла мрежата на Раситър и гнусните му събратя през трите години, докато го нямаше. Не бяха изминали и пет минути, откакто той си тръгна, когато вратата отново се отвори.