— Трябва да имам отговор на всеки въпрос, който ме отдалечава от теб и от твоето голямо легло. Бих отишъл в отвъдния свят и бих се преборил с Пазителя само и само да бъда с теб.
Тя го стисна за рамото. Колко далечна й се струваше първата им среща, когато четворката бе по петите им. Струваше й се, че е изминал цял един живот, а всъщност бяха само няколко месеца. Колко бързо летеше времето! Беше ужасно изморена от страхове и преследвания. Толкова се надяваше, че всичко е свършило, а всъщност трудностите едва започваха.
Пак ли грешеше? Нима отново си блъскаше главата над проблемите, а не търсеше решението им? Трябваше да се научи да гледа на новите проблеми в тяхната собствена светлина, без да ги украсява с онова, което се беше случило в миналото.
Може би няма да е толкова сериозно този път, може би трябва да направим така, както казва той, и да открием какво точно ни е нужно. Трябва да се свърши веднъж завинаги с това.
Тя го целуна по врата.
— По-добре да тръгваме, чакат ни. Ако останем още малко насаме, няма да имаме нужда от моето голямо удобно легло.
Те напуснаха тихата къща на духовете и тръгнаха хванати за ръце по тъмната пътека между къщите на селото. Тя се чувстваше сигурна, стиснала ръката му. От първия ден, когато се срещнаха и Ричард й подаде ръка, за да й помогне да стане, тя изпитваше истински приятно чувство, когато държеше ръката му в своята. Никой преди не беше се осмелявал да направи подобно нещо. Хората се страхуват от Изповедниците. Тя искаше нещата да се променят, искаше двамата с Ричард да са заедно, а всички хора да живеят в мир. За да могат да се държат за ръце винаги когато си пожелаят и никога да не им се налага да бягат от някого.
Колкото повече се приближаваха до осветената от огньовете поляна, толкова по-шумни ставаха разговорите, музиката и детските крясъци. Музикантите се бяха разположили на открити платформи с тревни покриви и се поклащаха в ритъма на музиката. Острите звуци на болдите отлитаха надалеч. Ръцете на мъжете, които свиреха на барабаните, не се виждаха — толкова бързи бяха движенията им. От тях излизаха френетични звуци, които отекваха над селото. Отговаряха им от другите краища. Получаваше се една невероятна смесица от звуци, все по-лудешка и екстатична. Облечени в ритуални костюми танцьори се въртяха в кръг, спираха и се обръщаха едновременно, подскачаха и разиграваха различни истории за радост на искрящите от щастие деца и възрастни, които се трупаха около тях. От близките огньове, на които жените готвеха, се носеха сладостен дим и чудни аромати.
Когато се приближиха, Калан усети топлината на огромните огньове, които съскаха и пращяха. Мъжете гордо се пъчеха в най-хубавите си дрехи, жените се бяха пременили в най-пъстрите си рокли. Косите на всички бяха прилежно пригладени с прясна кал. От готварските огньове към навесите в центъра на селото непрекъснато се носеха плетени подноси, отрупани с хляб от тава, печени чушки, лук, зелен боб, зеле, краставици, купи със задушено месо, риба, пилета, а също и плата с глиганско и дивечово месо. Цялото село приветстваше с радост духовете на предците.
При идването им Савидлин стана и ги посрещна на платформата на старейшините. В стойката му се долавяше гордост и достойнство. От раменете му падаше най-новата му кожа от койот, намятана само в официални случаи. Пилето и останалите старейшини ги приветстваха с кимане и усмивки. Веднага щом Калан и Ричард седнаха с кръстосани крака на земята, пред тях се появиха огромни подноси с храна. Двамата отчупиха от хляба и завиха в него по една печена чушка, внимавайки да се хранят само с правилната ръка. Едно момче донесе две огромни глинени чаши и кана вода, леко ароматизирана с подправки.
Когато се увери, че гостите му са добре настанени, Пилето кимна на групата жени, които чакаха наблизо. Калан знаеше какво означава това. Жените бяха специалните готвачки на селото. Само те имаха правото да приготвят ритуалните храни. Ричард видя едната от тях да се приближава с плетен поднос изсушено месо, подредено в кръг. Той не издаде чувствата си. Ако не яде от месото, няма Съвещание с духовете на предците. По-лошото беше, че месото не е какво да е. Калан знаеше обаче, че въпреки всичко той иска това Съвещание да се състои и ще изяде месото. Жената с подноса сведе глава и го подаде най-напред на Пилето, след това и на останалите старейшини. След като всеки си взе по едно парче, жената предложи на всяка от съпругите на старейшините. Няколко от тях си взеха. Тя се обърна и предложи на Ричард. Той вдигна поглед и за миг остана неподвижен. След това се пресегна и си взе едно от най-големите парчета. Повъртя го в ръка, загледан в него, докато жената се отдалечаваше, след като Калан бе отклонила учтиво поканата й.